– Тук е. Държат я в най-северната колиба.
Десет минути след това мъжете пак се появиха, помъкнали Изабел. Отвориха вратата на далечната колиба, влязоха и после излязоха без нея.
През остатъка от деня Александър се взираше в къщата, където се намираше Изабел. Никой не влизаше и излизаше. Дали имаше храна? Вода? Той и преди знаеше, че ще бъде трудно, но това не беше трудно, беше непоносимо. Дали в момента тя лежеше вътре и умираше?
– Трябва да поспиш няколко часа – обади се снайперистът безстрастно.
Александър кимна.
– Как върви? – чу гласа на Том по радиостанцията.
– Нищо ново – отговори той.
Опитваше се да скрие емоциите си, трябваше да се довери на Том, знаеше, че имат само един шанс и е наложително да се възползват от него максимално. Но това чакане беше най-ужасното преживяване в живота му. Не беше и предполагал, че може да съществуват подобни страх и тревога.
– Трябва ни още ден – обясни Том. – Гледай да се държиш. Яж. Спи. Когато започнем, вие с Кил Бил ще бъдете нашите очи. Ние ще се движим на тъмно. Бил ще ни прикрива, когато е необходимо. Ти трябва да ни водиш. Трябва да съм сигурен, че ще се справиш.
– Ще се справя.
Беше го правил десетки пъти през военната си служба. Бе лежал в готовност дни наред при най-екстремни условия. Тогава беше просто приключение, възможност да се почувства наистина добър в нещо. Сега изведнъж се оказа въпрос на живот и смърт.
Когато се събуди, още беше нощ. Снайперистът го почака да нагласи бинокъла, след което нахлупи качулката над главата си и незабавно заспа.
– Влизаме в най-тъмния час. – Гласът на Том по радиостанцията беше напълно спокоен, все едно четеше от опаковка на прах за пране. – С уреди за нощно виждане. Нощните битки, освен това в населено място, са невероятно сложни, трябва да очакваме цивилни жертви. Няма да бъде като по филмите, никаква стрелба от хеликоптери, никакви експлодиращи врати. Влизаме, откриваме огън, извеждаме я. Ако всичко мине по план, тя ще е навън след по-малко от минута. След това идва хеликоптерът и се оттегляме веднага.
Гласът на Том беше съвсем бодър. Спеше ли изобщо този човек?
– Обикновено минава ли по план?
Радиостанцията изпращя.
– Никога. Няма наръчници за освобождаване на заложници. Но имаме резервни планове. Две коли ни чакат. Подготвена носилка. Всички знаят задачите си. За това сме тренирани.
– Как ще влезете в колибата?
– Не сте видели нищо, което да говори, че е минирано, така че ще влезем през вратата. Но трябва да знаем колко тежи тя.
Александър се замисли за извивките на тялото ù. Изабел беше много висока за жена, но сега му се видя измършавяла.
– Седемдесет и пет, може би седемдесет кила, защо?
– Приготвяме инжекция. Може да се наложи да ù дадем болкоуспокояващо, а не искаме да я убием с твърде много морфин. Идваме утре през нощта. След по-малко от двайсет часа.
Радиостанцията заглъхна. Александър извади телефона си. Погледна таймера, който отчиташе колко време Изабел е прекарала в плен. Наближаваха двеста часа.
63
Под прикритието на пустинната нощ шестимата бойци се движеха напред. Александър ги следеше през бинокъла. Всички бяха с бронежилетки и носеха уреди за нощно виждане. Бяха тежко въоръжени – автомати и пистолети в кобури на бедрата. Движеха се бавно, тъй като уредите за нощно виждане правеха света зелен, лишаваха ги от далечно зрение и ги принуждаваха да действат предпазливо. Той знаеше, че минават напълно беззвучно, всеки нерв е напрегнат. Експерти в прокрадването, освобождаването и убиването.
– T minus ten – чу се по радиостанцията. Оставаха десет минути.
В момента хеликоптерът чакаше в базата със запален двигател, готов да се вдигне във въздуха. Колите вече бяха паркирани, скрити на петстотин метра от селото.
Александър и снайперистът направляваха с тих глас промъкващите се войници по радиостанцията. От скривалището си високо в хълмовете даваха заповеди – спри, легни, продължи.
Когато екипът беше на сто метра от селото, Александър видя един от войниците да оставя носилка на земята. Ако Изабел беше ранена, щяха да я изведат върху нея.
– T minus five.
Той знаеше плана наизуст, минута по минута. Сега Том щеше да вдигне хеликоптера и после да атакува почти едновременно с откриването на огън от стрелците на земята. Том щеше да долети отстрани и да ги прикрива.
Всички от атакуващия екип носеха флуоресцентни светлини на каските и затова всички с уреди за нощно виждане щяха да ги различават и нямаше опасност да ги застрелят по грешка. Поне такъв беше планът. Радиостанцията изпращя.