Оставаха секунди.
И после:
– Showtime.
Изабел се събуди от непознат звук. Приличаше на глух тътен, но тя не можеше да определи какъв. Буря?
Седна на пода. Беше толкова тъмно, че не виждаше ръката пред лицето си. Облегна се на стената, прегърна коленете си с ръце. Сърцето ù препускаше. Дали не си беше въобразила?
Не. Сега приближаваше. Бум-бум-бум.
И изведнъж светът около нея експлодира. Бръмчене на мотор, изстрели и крясъци, и после вратата на колибата се пръсна, и грамадни мъже крещяха на английски. Зад тях се чуваше хаос и смърт.
Тя бързо вдигна ръце, показа дланите си. Не искаше да я застрелят по грешка.
– Identify yourself!12 – изкрещя някакъв мъж и освети лицето ù с фенер.
Тя не виждаше нищо.
– Изабел Сьоренсен – каза прегракнало, не можеше да надвика крясъците.
– Моминското име на майка ти?
Тя мигна няколко пъти, изкрещя:
– Бланш. Бланш Пелетие.
Знаеше, че по този начин човекът проверява дали е тя. Двама тежко въоръжени мъже пристъпиха към нея, хванаха я и я вдигнаха на крака.
Александър беше толкова съсредоточен върху войниците, които влязоха в колибата на Изабел, че в първия момент не забеляза какво стана отвън.
– Улучиха ме – чу се изведнъж гласът на Том в слушалките. – Мамка му!
Александър насочи бинокъла към хеликоптера, видя как се накланя.
– По дяволите! Удариха ме право в опашката.
Хеликоптерът се наклони още повече.
– Губя контрол, падаме.
Александър гледаше безпомощно как хеликоптерът пада, перката се удари в земята, корпусът се разби и след това избухна сред огромен облак дим. Александър така се взираше, че очите му се насълзиха. Хеликоптерът изгоря като факла. Никой не изскочи от него.
Александър се изправи. Затича се.
Първото, което Изабел видя, когато я измъкнаха от колибата, беше огромен пожар. Преди секунди чу сблъсък. Нещо голямо беше избухнало. Малък самолет или може би хеликоптер.
– Medics! – изрева един от мъжете.
– Какво е това? – попита тя притеснено, когато един млад мъж, помъкнал оръжия, оборудване, каска и нещо като бинокъл на челото, дотича при нея със спринцовка.
Още не беше съвсем сигурна дали я спасяват, или просто пак я отвличат.
– Painkiller.
– No! – извика тя с възможно най-професионалната си лекарска интонация.
Не искаше никакво обезболяващо, което да я праща в безсъзнание.
– Не съм ранена. No need.
Войникът се поколеба, имаше вид, че е чакал с нетърпение да ù забие иглата.
– Да се махаме! – изкрещя онзи, когото тя беше взела за водач.
Чуваше отделни фрази, говореха в някакво средство за комуникация.
– Negative, no sign of them.13
– План Б.
– Трябва да я отведем до колите.
И след това се чу познат глас:
– Изабел!
Тя замига през дима. Нима беше възможно? Не можеше да повярва на ушите си.
– Изабел!
Той вече беше по-близо, не беше халюцинация.
– Александър! – извика тя, опита да се ориентира сред мрака, изстрелите и хаоса.
Войниците бяха започнали да я влачат и след това тя почувства добре позната твърда ръка около раменете си.
– Изабел!
– Ти си луд! Как дойде тук?
– Трябва да се махаме – извика той в ухото ù. – Можеш ли да повървиш още малко? Ранена ли си?
Тя се взираше в него. Въздухът беше изпълнен с дим и пламъци, лицето му беше покрито с мръсотия. Не можеше да повярва, че това е той, облечен като войник, с автомат в ръка, бинокъл на каската и тежки кубинки.
– Какво правиш тук? – промълви тя отново, като кашляше и тичаше възможно най-бързо, приклекнала.
– Остават двеста метра до колите.
Тя кимна.
Той ù подаде ръка, стисна нейната в своята и заедно тичаха към джиповете. Александър отвори вратата на единия, тя се хвърли вътре и той след нея. Колата запали, успокояващо мощен двигател изрева и ги отведе оттам с бясна скорост.
– Ами Том? – попита Александър, докато сваляше капачката на зелена бутилка с вода и ù я подаваше.
Тя я надигна, но се застави да я свали след няколко глътки. Знаеше, че иначе не би могла да я задържи.
Един от войниците поклати глава в отговор.
– Не оцеля ли? Сигурен ли си?
– Positive. He’s dead14 – надвика друг войник рева на двигателя. – Беше в хеликоптера, когато избухна. И той, и снайперистът са мъртви.
– Не трябва ли да се върнем за него? За тялото му?
Но когато проследи погледа на Александър към селото, Изабел видя, че е немислимо, би било чисто самоубийство да се върнат. А и тя беше видяла пожара. Никой не би оживял в него.