– Не! – изрева войникът.
– Кой е Том? – попита Изабел, докато летяха с убийствена скорост през пустинята.
– Той водеше операцията. Беше приятел на Дейвид Хамар. Виждала си го, на сватбата. – Александър поклати глава.
– Боже Господи! – възкликна тя и затули уста с две ръце.
Значи за да я спасят, бяха загинали хора. Том и още един мъж в хеликоптера. Може би хора от селото. Там имаше жени и деца. Дали някое от тях е загинало? Това не можеше да се приеме лесно. Опита да потисне гаденето, което се надигна у нея.
– Лексингтън беше войник – обади се шофьорът през рамо, докато джипът продължаваше да подскача по неравния път. – Знаеше с какво се захваща. Мисията беше да те изведем. Успешна е.
Изабел стисна ръката на Александър, още не можеше да повярва, че е истина. Толкова много хора се бяха събрали, за да я спасят. И Александър. Тук. Тя се облегна на рамото му, остави се на тласъците на колата, помисли си, че може би всъщност болкоуспокояващото щеше да ù дойде добре, след като адреналинът започна да спада. Закашля се. Бавно отпи още малко вода.
– Как ме намерихте? – попита след малко.
Все още най-силното чувство беше за нереалност. Шок. Да, несъмнено беше в лек шок.
– Твоят Мариус. Видял ги е да те отвеждат. Дойде при нас в Нджамена.
– Какво е правел в Нджамена? Толкова е опасно.
Дали е вървял дотам чак от Масакори? На възрастен човек отнемаше поне трийсет часа да измине разстоянието. Да не би да е пострадал?
– Къде е сега?
– Остана в базата. Това няма да ти хареса, но Том го е вързал в една от колите. След малко ще го пуснат.
– Ако ви е помогнал, сега ще бъде в опасност. Няма кой да го защити. Ще го убият.
Александър стисна рамото ù нежно.
– Знам – въздъхна тежко.
– Къде отиваме? – попита тя, когато излязоха на по-широк път и натиснаха газта още по-здраво.
Питаше се също как е Идрис, но дори тя съзнаваше, че сега не могат да отидат в детската болница. В моментното си състояние щеше да бъде просто товар за останалите.
– Брат ми е уредил частен самолет. Карат ни към него. Има медицинско оборудване и персонал. Качваме се и се махаме оттук възможно най-бързо.
Тя се загледа през прозореца на колата. Взе решение. Нямаше две мнения по въпроса.
– Мариус трябва да дойде с нас – заяви и прикова Александър с поглед.
Лицето му беше изцапано и тя видя, че дните под напрежение са оставили линии по него. Но той кимна.
– Ще го вземем.
После даде заповед на войника, който караше.
Колата направи остър завой и Изабел се успокои.
Облегна се на задната седалка. Затвори очи за две секунди. „Ще издържа още малко“, помисли си.
Два часа по-късно се качи на борда на чакащия самолет. Мариус здраво стискаше ръката ù. Александър отиде да говори с пилота, докато се подготвяха за излитане.
Бяха махнали седалките, бяха поставили носилка, а на мястото на вестниците, плодовете и количките с безмитни стоки Изабел видя болкоуспокояващи и всичко необходимо за оказване на първа помощ. Една медицинска сестра предложи да ù помогне, но тя сама проми раните си и после прегледа Мариус. Беше недохранен и мръсен, но белите дробове и сърцето бяха стабилни. Навлече му един твърде голям за него пуловер и му метна одеяло. И на нея дадоха чисти дрехи, панталон, фланелка и дебел пуловер, а после и двамата получиха топла супа, сервирана от мълчалив експедитивен персонал. След това Изабел сложи Мариус да легне върху редица свалени седалки, зави го, несръчно и неопитно, но с все по-засилващ се майчин инстинкт.
Очите му се премрежиха и тя каза:
– Сега поспи, аз никъде няма да ходя.
И кимна на медицинската сестра, която седна до момчето, за да бди над него.
Александър се върна. Беше си свалил каската и цялото оборудване и ù подаде бутилка.
– Пий. Било нещо за подсилване.
Остана прав, докато тя надигаше бутилката.
– Изабел? – каза след малко.
– Да?
Тя си избърса устата.
– Обичам те. Ако още не си се досетила.
Тя се усмихна.
– И аз те обичам.
Очите му проблеснаха.
– Не можеш да си представиш колко ме радваш. Освен ако не го казваш само защото ти спасих живота.
– Наистина съм благодарна, че ми спаси живота. Но те обичах и преди това. Страшно много.
Той я хвана за ръка и целуна дланта ù.
– Какво ще правим с Мариус? – Тя погледна към спящото дете. Беше толкова малко, че почти не заемаше място.
Бе действала импулсивно, не би могла да понесе мисълта да го изостави отново, особено след като е помогнал за спасяването ù, но проблемите вече започваха да се трупат в главата ù. Той нямаше никакви документи, никакъв паспорт. Дали дете може да търси политическо убежище? Дали бе постъпила правилно, като го изтръгна от всичко, което той познаваше?