– Щe се справим. Ще презаредим в Швейцария, продължаваме към Швеция и след това ще уредим всичко у дома. Обещавам ти, Изабел, каквото и да става, аз ще уредя всичко.
От неговата уста звучеше толкова лесно. Той се наведе и я целуна, прашен, брадясал и нежен, и тя реши, поне веднъж, да повярва, че когато някой обещае нещо, ще го изпълни. Придърпа главата му към себе си.
Той изпъшка болезнено.
– Дявол да го вземе!
– Какво?
– Трябваше да ти кажа, но исках просто да се махнем оттук.
– Какво е станало?
– Много съжалявам. Но всичко ще е наред.
Той вдигна ръка и я разгледа мрачно. Беше покрита с кръв. Едно петно се разпростираше бързо по корема му, нагоре към гърдите. Лицето му ставаше все по-бледо.
– Сигурно се е отворила, когато съм си свалял жилетката.
– Ранен ли си? – Тя скочи от стола. – Защо не ми каза?
– Защото съм глупав мачо, предполагам. Пълна глупост. Съжалявам – промълви той безсилно.
И после се строполи.
12 Идентифицирай се! (англ.). – Бел. ред.
13 Не, няма сигнал от тях. (англ.). – Бел. ред.
14 Да, мъртъв е. (англ.). – Бел. ред.
64
Александър се помъчи да фокусира погледа си. Тревожното лице на Изабел се люшкаше над него. Беше цялата в бинтове и синини, но жива. Той беше спасил Изабел. Това би трябвало да му даде червена точка, когато се пресмятат греховете му. Гърлото му гореше, но трябваше да го каже, преди да е станало твърде късно. Около него се носеше бучене. Споходи го смътно усещане, че би трябвало да може да идентифицира звука. Гръмотевици?
– Обичам те – изграчи той пресипнало.
Болеше го, като говореше. Но болеше и когато не говореше, затова продължи:
– Знаеш го, нали?
Струваше му се толкова важно Изабел да го знае. Че я обича. Че тя е най-хубавото нещо в целия му живот.
– Да, Александър.
Блажено студена ръка докосна челото му. Искаше да ù каже, че ръцете ù са най-хладните, най-нежните на света. Мигаше бавно. Нейното лице се люлееше, люлееше.
– Обичам те – промълви отново. – Обичам те.
– Каза го вече двайсет пъти. Ако не се успокоиш, ще ти спра морфина. И тогава вече ще боли наистина здравата.
– Аха, затова ли се чувствам толкова добре? Мислех, че е любов, а се оказа морфин. – Той изви устни. – Обичам морфин.
Ъгълчетата на устата на Изабел трепнаха и Александър вече знаеше, че би направил абсолютно всичко за тази усмивка.
– Мисля, че малко ме простреляха – продължи. – Може би трябва да помолим някой да погледне? Ако не е зает.
– Имаш сериозна огнестрелна рана – обясни тя. – Извадих куршума и те заших.
Пак го погали по челото. Той трябваше да намери начин да я накара да продължи така, беше толкова приятно.
– Кървях като прасе – промърмори.
– Да – кимна тя.
Лицето ù се изплъзна от погледа му.
– Закърпи ли ме?
Лицето ù се върна. Над нея светна лампа и тя заприлича на ангел. Неговият ангел.
– Да – отвърна. – Лежи мирно, ще ти направя още една инжекция.
Той послушно застана неподвижно. Нещо го прободе.
– Щом се е наложило ти да ме кърпиш, значи съм бил суперзле.
– Да, Алекс, така беше.
Лампата угасна и земята взе да се тресе.
– Къде сме?
– След малко кацаме на Арланда.
– Изабел? Искам да ми отговориш честно.
Тя кимна.
– Ще оживея ли?
Очите ù бяха влажни.
– Да.
– А ти добре ли си?
– Да. Само драскотини.
– Нищо повече?
– Не, честна дума.
– Да ти разкажа ли нещо? Което не съм казвал на никой друг?
Тя кимна.
– Обичам те.
Тя се наведе, докосна с меки устни неговата уста и прошепна:
– И аз те обичам.
– Е, какво ще кажеш? Ще живеем ли щастливо до края на дните си?
– Мисля, че е крайно време.
Александър затвори очи. Помисли си, че трябваше да ù каже, че я обича. Но реши, че ще има предостатъчно време в бъдеще. До края на живота си, по-точно казано.
65
– Как се чувстваш? – Наталия изтича в антрето и прегърна Александър.
Той стисна силно и задържа няколко секунди елегантната си любима сестра. През последните шест седмици тя му се обаждаше всеки ден и изглеждаше безкрайно щастлива, когато опасността премина.
– Добре. Не ме боли, но имам много впечатляващ белег. Който приятелката ми ми остави. Искаш ли да го видиш?
– Не, благодаря. Не си сваляй дрехите, ако обичаш. Интересът ми към белезите е сравнително ограничен. В бъдеще ще гледаме да избягваме огнестрелните рани, че започваш да ставаш непоносим. Мама тук ли е вече? Каза, че щяла да дойде по-рано.