– Вътре е. Посрещна Евгений на гарата. Сега помага със сервирането.
– Наистина ли? Тя помага?
– Възможно ли е извънземни да са я сменили с двойник?
– Ами малкото ми братче отиде в Африка и спаси приятелката си от пустинни бунтовници, тъй че вече смятам всичко за възможно.
Наталия влезе в апартамента, насочи се към глъчката в дневната, а Дейвид, който беше дошъл малко след нея, пристъпи в антрето и се ръкува с Александър.
– Аз също се радвам, че си добре и също не държа да гледам белези – каза той.
Носеше Моли на ръце. Тя се взираше в Александър изпитателно и дъвчеше биберона. Александър погали племенницата си по бузата, преди да отговори:
– Благодаря! Слушай, знам, че не ти се говори за това, но искам да знаеш, че много съжалявам за Том.
– Благодаря ти.
Върху лицето на Дейвид падна сянка. Да съобщи на зет си, че Том е загинал при свалянето на хеликоптера, беше сред най-ужасните преживявания на Александър. Той беше сигурен, че смъртта на Том е разтърсила Дейвид дълбоко, двамата бяха приятели отдавна. Всички бяха потресени от загубата.
Изабел, която се беше държала през целия полет, при пристигането рухна напълно. Наталия, Питър и Дейвид се грижеха за всичко през първите дни. Попълваха документи, водеха телефонни разговори и преодоляваха бюрократични пречки. Погрижиха се Изабел да получи психологическа помощ, Александър незабавно да отиде в болница и да се изправи на крака, а Мариус да се чувства в безопасност. Най-зле за най-дълго време се чувстваше Изабел. Все още я измъчваха кошмари и потиснатост, но тя все по-успешно ги потискаше. Или както се изрази Лейла: „Нужно е нещо повече от отвличане, наемници и експлозии, за да пречупят нашата доктор Сьоренсен“.
– Том беше боец. Знаеше какво рискува. Ужасно е. Още не мога да говоря за това. Извинявай.
Погледът на Дейвид се замъгли от сълзи, той потупа Александър по рамото и отиде при съпругата си, прегърна я през рамо и притисна устни в тъмните ù коси. Златната верижка на Наталия проблесна и тя обгърна с ръка кръста му, силно и здраво.
На вратата се почука отново и Александър се обърна да отвори.
– Здравей, Джина! – поздрави той следващата гостенка. – Добре дошла!
– Благодаря!
Тя изглеждаше спокойно, но той подозираше, че е притеснена.
Питър стоеше зад нея, помогна ù с якето и го подаде на Александър. Той го закачи и проследи с поглед Джина, която вече говореше с Наталия по-нататък в коридора.
– Значи сега сте заедно?
– Да.
– Твърде млада е за теб.
– Така е – съгласи се Питър. – Твърде млада. Твърде добра. Твърде всичко. Скоро започва третия семестър. Ако имам късмет, няма да ù омръзна.
– Тогава ще се надявам да имаш късмет – пожела Александър от сърце.
– Благодаря, братко. Джина няма търпение да се види с твоята Изабел. Говореше за нея по целия път, възхищава ù се. Явно наистина е специална.
– Да, Изабел е специална. Един от наистина добрите хора на този свят. Не само ти имаш жена, която не заслужаваш.
Спогледаха се. Питър изглеждаше свеж, далеч не толкова угнетен, колкото през всички тези години. И далеч не толкова суров.
И тогава Питър пристъпи към него и двамата се прегърнаха, може би за пръв път в живота си. Здрава прегръдка, която говореше за помирение и добра воля, и бъдеще.
Александър си прочисти гърлото. Питър припряно си избърса очите.
– Ами тогава… – заекна той.
– Вътре има напитки и закуски – каза Александър. – Обслужвай се.
Искаше да каже още нещо, да каже, че и той, и Наталия стоят зад Питър, ако се наложи, да каже, че Питър никога не е изглеждал толкова щастлив през годините брак с Луиз, но моментът дойде и отмина твърде бързо.
Питър кимна и се присъедини към останалите в дневната. Гостите вече се бяха събрали и Александър отиде при тях. Огледа се.
Всички бяха тук. Във всеки случай всички, които имаха някакво значение в ден като този. Брат му и сестра му с любимите си, разбира се. Мама и Евгений. Бланш. Лейла. Дори Ромео, който беше дошъл от Ню Йорк с приятеля си и забрани на Александър да сервира друго, освен храна от неговия ресторант. Аса и Майкъл, загорели на слънцето и кикотещи се след медения месец. И децата, разбира се, Мариус и Моли. Точно така. Всички хора, които означаваха нещо в съвместния му живот с Изабел. Който днес щяха да узаконят, като официално заживеят заедно.
Той потърси Изабел с поглед. Забеляза Мариус, който държеше майка му за ръка. Ебба го потупа по рамото, като същевременно се усмихна топло на Питър и после бързо прегърна Джина, при това – поне от разстояние – изглеждаше сърдечно.