Изабел се запита дали точно затова толкова обича да работи на терен. Понякога условията бяха почти нечовешки, но по някакъв странен начин беше по-просто, когато единственото важно бяха животът и смъртта.
– Вече се чувствам по-добре – каза тя. – В Либерия беше тежко, ебола е нещо страшно. Но дойдох на себе си, искам да го знаеш.
– Знам го, изглеждаш по-бодра. Но известно време се безпокоях.
– Благодаря!
Изабел беше доволна, че поговориха и се изясниха. На Лейла можеше да се разчита в това отношение.
– През уикенда говорих с Идрис – продължи тя.
Идрис беше местният лекар, който отговаряше за детската болница в Чад. Понякога се чуваха по скайп.
– Предполагам, че имаш всички необходими визи и ваксини?
– Да, така че всъщност перфектното решение на въпроса е да замина аз.
Изабел знаеше френски, имаше опит с този тип задачи и наистина разполагаше с всички печати и ваксинации. Щеше да остане там четири седмици, докато Лейла намери друг лекар, склонен да замине за по-дълъг период.
– Сега започва дъждовният сезон, нали?
– Да. Но не е толкова страшно. Само е малко по-кално.
– Чудя се само едно. Кога последно си минавала обучение за безопасност? – попита Лейла.
Изабел работеше като доброволка от шестнайсетгодишна към различни по-добре или по-зле организирани фондации. Преди да замине за Ирак да работи в бежански лагер при първата си задача от Лекари без граници, мина дълъг и изчерпателен подготвителен курс, включително и по безопасност. По-късно, веднага след като завърши медицина, замина за Хаити, за да помогне в хаоса след земетресението. А работата с епидемията от ебола изискваше съвсем ново ниво на предпазливост. С други думи, нямаше много неща, които да не знае за безопасността. Освен това тя не беше от онези лекари, които се държат като каубои. Знаеше, че еволюцията бързо се погрижва за непредпазливите медици на терен.
– Мина доста време, но вече аз самата водя такива курсове – напомни ù тя.
Изабел водеше семинари и уъркшопове за лекари, прибрали се от подобни места. Обсъждаха опита си с пациенти и опасни ситуации. Ако трябваше да бъде честна обаче, най-често говореха за трудностите в съвместната работа. Това беше нещо, което външните хора рядко разбираха – че най-тежкото при работата на терен невинаги бяха умиращите пациенти. Отчасти защото много пациенти оживяваха, отчасти защото имаше безброй истории с щастлив край, отчасти защото малцина бяха толкова надути и високомерни като лекарите на терен. Не, съвместната работа – това беше най-голямото предизвикателство. Тук особено важно беше да си търпелив и да умееш да се нагаждаш. Кавги между колеги избухваха непрекъснато и се изискваха гъвкавост и скромност, за да се справиш с тези ситуации. Просто нямаше как да поставяш изисквания и да се държиш като примадона. На когото не му изнасяше, си отиваше у дома. Изабел знаеше, че именно това е причината Бланш да престане да пътува още през осемдесетте години. Тя не умееше да си сътрудничи с никого, очакваше специално отношение и отказваше да се приспособява. Просто майка ù се представяше по-добре в телевизионните предавания и по благотворителните балове, отколкото на терен.
– Да водиш курсове не е същото, като да ги посещаваш – възрази Лейла. – Бях записала Свен, така че може да отидеш вместо него.
Изабел започна да протестира, но я прекъсна телефонно позвъняване.
– Въпросът не подлежи на обсъждане – заяви Лейла и отиде да се обади.
Когато тя се върна, Изабел беше потънала в описи и доклади от Чад. Дядо ù, който беше умрял там, бе оставил купища записки на академичния си френски. Идрис и лекарите преди него също изпращаха редовни доклади през годините. Представляваше пленително четиво, натрупано в продължение на три десетилетия, за лечението на малария, за епидемии от холера и вечната борба с недохранването. Тя не можеше да не се изпълни с гордост. В крайна сметка това беше нейното наследство.
– Познай кой се обади – започна Лейла още от прага.
– Папата? Кралят? Откъде да знам – измърмори Изабел разсеяно.
Беше се натъкнала на стара изрезка от вестник. Майка ù и дядо ù пред болницата. Прости сгради. Джип. Обширно пясъчно поле. В Чад нямаше зеленина, само червен пясък и горещина. Малко повече кал и вода през дъждовния сезон.
– Александър де ла Грип. Искал да те види.
Изабел примигна и вдигна очи от папката.
– Шегуваш ли се? Защо?
– Иска да му разкажеш малко повече за „Медпакс“ и да обясниш защо фирмата му трябва да даде пари точно на нас.
Изабел преглътна. Беше напълно сигурна, че е провалила всичко. Даже изпитваше известно облекчение, че няма нужда да го вижда отново.