– Не можеш ли ти да отидеш? – помоли се тя. – Като се има предвид как се държах последния път…
Лейла отново се облегна на рамката на вратата.
– Само че той иска да се види с теб.
– Не разбирам защо.
– Явно си му направила впечатление.
– Разбира се, може да се погледне и по този начин. Само че аз не мога да го понасям.
– Това не е в твой стил, Изабел.
– Ох, добре, ще се видя с него. Но нека отбележа за протокола, че ми е противно да лазя в краката на този тип, за да му измъкна пари – оплака се тя, макар да знаеше, че вече е изгубила битката.
– Не те разбирам. Имаш опит и друг път си любезничила с такива хора. Какъв е проблемът сега?
– Никакъв. Просто съм свикнала да се разбирам с по-възрастни хора. Той е толкова млад – каза тя неубедително.
Лейла я погледна недоверчиво.
– Александър де ла Грип е богаташ и красавец – изрече тя бавно, наблягайки върху всяка сричка. – През януари навърши двайсет и девет, тоест точно двайсет месеца е по-млад от теб.
Изабел не я попита откъде знае такива подробности за него. Лейла винаги складираше безкрайно много информация в своя супермозък. Тя беше като база данни за хора, които е срещала, за техните качества и слаби места.
– Е, добре, ще му се обадя – въздъхна Изабел.
Тя определено не чакаше с нетърпение тази среща, той сигурно щеше да е пиян и вероятно възнамеряваше да я унизи по всякакъв начин.
– Няма нужда. – Лейла погледна часовника си. – Той ще дойде всеки момент.
– Тук?
– Сега вече се правиш на глупачка. Граф Александър де ла Грип, най-желаният ерген в Швеция според различни сигурни източници, ще дойде тук. А ти, доктор Сьоренсен, ще му се подмажеш по всички възможни начини. – Лейла ù хвърли критичен поглед. – Трябва да знаеш, че ако не се обличаше като дълбоко религиозна социална работничка и не критикуваше хората само защото не са чак толкова високоморални като теб, можеше да ни печелиш маса пари.
Изабел си пое дъх.
– Наистина ли критикувам хората? – попита тя обидено и реши за момента да преглътне подмятането за облеклото. – От твоите уста изглеждам като някаква психопатка.
Имаше ли право Лейла? Такава ли беше? Не, критикуването на Александър де ла Грип беше на практика общественополезен труд, но иначе не беше чак такава снобка и моралистка. Нали?
– Изабел, ти си най-добрият лекар, когото познавам. Никой не се отнася с пациентите като теб. Ти си топла, съпричастна. Ако човек е болен или умиращ, най-добре е ти да си до него. Но дори и хората, които са ударили джакпота в лотарията на живота, могат да бъдат свестни. Не бива да съдиш някого само защото е богат по рождение. Александър де ла Грип също е човек, освен това се нуждаем от него.
Изабел не беше съзнавала, че е толкова очевидно как гледа на хората с безпроблемен живот. Стана ù неловко. Цялата ù идентичност се основаваше на това, че не прави разлика между хората, а сега Лейла я докосна точно по най-уязвимото място. Но такава си беше Лейла. Живееше, за да ти напипва болното място.
– Окей – промълви Изабел.
– Не бъди груба с него. – Лейла се приближа към нея и положи ръка на рамото ù. – И не бъди толкова строга със себе си. Той е хубав, ти си необвързана. Опитай се да се позабавляваш.
– Нали не се опитваш да кажеш, че трябва да използвам някакви женски хитринки?
Ако имаше нещо, което Изабел наистина ненавиждаше, това бяха жени, готови на всичко, за да получат каквото искат.
– Ако започна да се държа като гъска, ти давам картбланш да ме анализираш до смърт.
Лейла извърна очи към тавана.
– Искам да кажа, че ако послушаш и сърцето си, вместо само разума, ще видиш, че дори това преживяване може да бъде приятно.
Да послуша сърцето си. Сега пък Изабел подбели очи.
– Понякога си мисля, че психолозите са най-нетърпимите хора на света.
– Не са – отвърна Лейла невъзмутимо. – Има и по-лоши. Политици. Журналисти. Митничари. Например.
Поне за едно Лейла беше права. Изабел беше напълно сигурна, че ако се постарае, ще се справи, както винаги. При това без дразнещи психоложки приказки.
– Благодаря ти за оценките – заяви тя и се постара да прозвучи хладно и невъзмутимо. – Ще ги взема предвид.
– Изабел… – започна Лейла, но после поклати глава и въздъхна. – Ще ти го пратя, като дойде.
– Не – изправи се Изабел. – Ще го чакам на рецепцията.
Възнамеряваше да си възвърне контрола. Лейла може и да беше дразнеща, когато се ровеше из психиката ù, но беше права. Изабел се водеше от желание да постъпва правилно и нямаше намерение да прекрачва границите на собствения си морал. Важно беше да види цялостната картина, а в случая това беше бъдещето на „Медпакс“. Така. Щеше да си сложи малко червило и щеше да направи всичко по силите си да спаси фондацията. Щеше да очарова онзи богат нехранимайко, за да получи от него каквото им трябваше. Пари.