Александър нямаше да разбере какво се случва, докато не станеше твърде късно.
7
Александър вдигна очи към сградата на „Сибюлегатан“. На фасадата висеше знаме с логото на „Медпакс“. „Скъпа улица“, помисли си той в асансьора, докато се оглеждаше в огледалото. През последните денонощия не беше купонясвал, дори не беше пил, което му се струваше крайно неестествено.
Вместо това си стоеше в хотелската стая и вечер си лягаше рано. Сутринта взе дълъг душ, хапна лека закуска и после се облече старателно в един от най-хубавите си ръчно шити италиански костюми.
Поглади обръснатото си лице и се опита да си спомни кога за последно се е случвало нещо подобно.
В телефона си имаше буквално стотици номера, някои на най-красивите жени в света. Супермодели, филмови звезди, някоя и друга аристократка. Хубави и сексапилни жени, които оценяваха подобаващо блясъка и привлекателността на Александър де ла Грип. Някои от тях бяха в Стокхолм в този момент. Трябваше просто да натисне едно копче или да повърви до „Стюреплан“, за да получи каквото иска. Но той не беше лягал с никоя, дори не се беше натискал с жена, откакто пристигна. Истината е, че не изпитваше желание. Не и след като видя Изабел, което само по себе си заслужаваше допълнително обмисляне.
Вместо да се отдаде на обичайните си пороци, в последните дни проучваше хуманитарните организации като цяло и по-конкретно „Медпакс“. Вече знаеше всичко, което си струваше да се знае по въпроса. Мозъкът му притежаваше това качество. Съсредоточаваше се върху една тема, научаваше всичко и след това също толкова бързо се изтощаваше. Просто си беше такъв.
Негоден за нищо, както често повтаряше баща му.
Но по-добре негоден за нищо, отколкото идиот и расист, както пък той повтаряше често.
Пооправи сакото си и хвана дръжката на вратата. През последните дни си беше изчистил имейла, беше се погрижил за финансите си, беше задълбочил познанията си за благотворителната работа и освен това се беше обадил на брокер на недвижими имоти. Всички тези дейности бяха силно нетипични за него.
Да не би да се разболяваше?
Усмихна се и отвори вратата. Нали все пак отиваше да се види с лекар…
Приемната беше мрачна въпреки слънцето навън. Една млада жена с къса коса и зелена жилетка го забеляза. Александър тръгна към нея и включи в действие целия си чар.
– Здравейте! – поздрави с усмивка.
– Добре дошъл! Казвам се Аста. С какво мога да ви помогна?
Очите ù проблеснаха пламенно.
– Говорих с Лейла Дибах – започна той, защото искаше да види жената с дрезгавия глас и впечатляващата деловитост.
Лейла беше изпратила в хотела му цялата документация, за която беше помолил. Никакво жалване, никакво увъртане, просто директен въпрос какво точно иска и след малко той го получи.
– А после трябва да се видя с Изабел Сьоренсен.
Преди Аста да успее да отговори, се отвори една тежка врата и се появи облечена в черно жена с големи златни бижута и високи токчета.
– Аз съм Лейла – поздрави тя и здраво стисна десницата му.
Чувствена по един зрял, улегнал начин, но също и вдъхваща уважение с този пронизващ поглед и дълбок глас сякаш пие уиски на закуска и после през целия ден пуши цигара след цигара. Всяка нейна сричка говореше следното: „Не търпя глупости, а такива като теб, Александър, хапвам за закуска“. Той си припомни, че тази генерална секретарка не беше лекарка, нито бюрократка, а психолог. Не приличаше обаче на никоя от психоложките, които беше срещал.
И след това се появи Изабел. За разлика от елегантно облечената Лейла тя носеше почти същите дрехи като предния път. Практични и грозни. И въпреки това у нея имаше нещо. Беше толкова неясно, че Александър трудно можеше да определи какво е. Жена с присъствие. Всички други сякаш изчезваха някъде в сенките, когато тя се появеше. Може би заради ръста ù, може би заради червената коса. Той никога не беше виждал подобен цвят.
– Здравей! – кимна тя.
И после стана нещо, което не беше ставало преди.
Изабел Сьоренсен се усмихна.
През Александър сякаш премина електрически ток. Усещането започна в гърдите, разпространи се назад и нагоре, през гръдния кош, по тила, в ръцете. Беше напълно нереално. Тази жена имаше усмивка като на филмова звезда.