– Здравей отново!
Александър протегна ръка и здраво стисна нейната. Кожата на Изабел беше хладна, пръстите – почти студени, но когато задържа тези сиви очи със собствения си поглед, той зърна как нещо проблясва. Изабел продължи да се усмихва, той продължи да я държи за ръка и двамата останаха така секунда-две по-дълго от необходимото.
– Изабел ще се погрижи за вас – обади се Лейла. – Нали, Изабел?
– Разбира се.
Изабел дръпна ръката си. Изглеждаше напълно равнодушна към ръкостискането, което на Александър се бе сторило едва ли не еротично.
– Заповядай.
Александър учтиво я изчака да седне първа. Изабел усети, че той я зяпа, и пак му се усмихна. Имаше невероятна уста, широка и чувствена, светлорозови устни, поръсени с още по-светли лунички.
– Тук ли работиш? – попита той, поприведе се напред и насочи към нея пълното си внимание.
Гледаше я само в очите, не допускаше грешката очите му да се задържат твърде дълго върху устните ù или да се плъзнат по тялото. Пък и вече знаеше: дълги крака, меки извивки. И всички тези лунички.
– Не, не основно. Работя в частна клиника. На „Валхалавеген“.
Частна? Не го беше очаквал от нея.
Изабел се облегна назад в стола и кръстоса крака. Носеше ниски платнени обувки и той се зачуди дали не е от онези жени, които никога не носят токчета, за да не изглеждат твърде високи. Жалко, ако е така. Би била суперготина на високи токове.
– Работя там на хонорар – обясни тя и изтръгна Александър от фантазиите му. – Така мога да заминавам, без да ги предупреждавам отрано.
– Да заминаваш?
– Работя към Лекари без граници… също така.
Три работни места. Той нямаше и едно.
– Но за „Медпакс“… гориш, нали така?
Изабел сбърчи гладкото си чело.
– Не обичам фразата „да гориш за нещо“. Ангажирана съм с „Медпакс“ в свободното си време.
– Но как се справяш? С цялата тази работа. И пътуванията?
Нали беше прекарал целия уикенд в четене за безкрайните нужди на тези фондации. Сигурно е видяла да умират много хора. Звучеше непоносимо.
– Старая се да помня случаите, в които пациентите ми са се оправили. Това е важното, а и само така можеш да издържиш. И трябва да имаш умерени очаквания към себе си.
– Твоите такива ли са?
Тя го погледна развеселено. Единият ù крак се клатеше напред-назад.
– Зависи кого питаш.
Той също скръсти крака, пооправи си костюма, стойността на който вероятно би могла да плати храна за повече гладни хора, отколкото му се щеше да си представи.
– Изглежда ми толкова безнадеждно.
– Да помагаш на хората? – Тонът ù беше мек, но Александър долови студенина.
– Струва ми се като бездънен кладенец – обясни той. – Понякога не ти ли се иска просто да вдигнеш ръце, да се прибереш у дома и да се напиеш?
– Често. Но всички трябва да правим каквото можем.
Тя повтаряше почти дума по дума казаното от Джина. От устата на Изабел звучеше също толкова наивно. Но беше ясно, че тя говори искрено, че това вероятно е най-важният въпрос в живота ù.
Александър беше размишлявал защо Изабел показа такава неприязън към него при срещата им на летището. Тогава не му беше станало ясно – когато се опита да я сваля. Сега обаче успя да се види през нейните очи. Тя жертваше удобствата и времето си, за да помага на хората. Той беше повърхностен богаташ, заинтересован само и единствено от собствените си удоволствия. Беше на практика генетично предразположена да не го харесва.
– Най-ужасно е, когато знаеш, че е можело да спасиш някой пациент – продължи тя. – Мнозина можеше да бъдат спасени, ако просто имаха достъп до онова, което се намира във всяка шведска домашна аптечка. Тежко е.
Целият този разговор беше тежък.
Да стои трезвен и да се образова за благотворителността – дали идеята беше чак толкова добра?
– Изглеждаш различно – отбеляза тя ненадейно, като го гледаше изпитателно.
Александър вдигна въпросително вежди, доволен, че са престанали да говорят за смърт и нещастия.
– В добрия или в лошия смисъл?
Тя посочи лицето му:
– Чупил си го.
Той автоматично вдигна ръка към носа си. Пластичният хирург явно е бил или некадърник, или махмурлия, тъй като не си беше свършил работата никак добре. Но все пак повечето хора дори не забелязваха. Не бяха толкова наблюдателни, колкото си въобразяваха.
– Боксирах се. Получих кроше право в носа.
Между другото, болката беше ужасна.
– Още ли се боксираш?
– Не, вече не.
Той обичаше бокса, харесваше му да се чувства силен, харесваше му да се бие, ако трябваше да бъде честен. Но си имаше граници колко често би искал жизненоважни части от тялото му да бъдат чупени, пробивани или насинявани.