– Разумно от твоя страна. Рано или късно главата пострадва – отбеляза тя.
Той се ухили:
– И без това не я използвам много-много.
Тя се засмя – искрен и чувствен смях, който накара дори пръстите на краката на Александър да се свият в ръчно правените обувки. Сякаш говореше с една съвсем различна Изабел от онази, която беше срещал няколко пъти. Тази жена беше като секси близначка на презрителната и гневна доктор Сьоренсен.
– Разкажи ми за „Медпакс“. Обясни ми защо точно вие заслужавате парите ми.
– Защото така е редно?
Той я изгледа саркастично:
– Не е зле да ми предложиш някакъв по-основателен аргумент.
Тя кимна, но не изглеждаше обидена.
– Майка ми и дядо ми са основали „Медпакс“, но подозирам, че ти вече го знаеш.
– Да, но все пак ми разкажи, обичам да слушам.
– И двамата бяха блестящи лекари.
– Точно като теб?
Изабел поклати глава:
– Не, не, те двамата винаги са били специални.
– Живи ли са? – попита той, макар да знаеше и това.
– Мама е жива. Дядо ми умря. Героично.
– Май имате доста герои в семейството.
– Не можеш да си представиш. Татко загина героично в самолетна катастрофа, докато пътуваше на мисия за ООН. А неговият баща пък е бил датски герой от войната. Понякога имам чувство, че и от мен се очаква нещо подобно. Да умра, докато върша някакво героично дело.
Александър махна прашинка от панталона си.
– Доста зловещо. Аз лично не бих могъл да се посветя на нещо до такава степен, че да умра заради него. Освен може би на шампанското.
„И на секса“, добави той наум.
Изабел пусна онази нова усмивка, с която, помисли си той, лесно би могъл да свикне. Всъщност точно в този момент тя беше най-опасна. Караше го да напрегне мускули и да се подготви за скок. Ако се преструваше, значи беше невероятна актриса. Кога за последно беше изпитвал толкова силни чувства, че да иска да впечатли жена?
Не се самозалъгвай, Алекс. Искаш да спиш с нея, това е всичко.
– Простата истина е, че парите, които „Медпакс“ получава, имат пряко влияние върху живота и смъртта. Нашата болница в Чад се нуждае от всичко. Персонал, оборудване, лекарства. Нуждите са, както ти сам посочи, почти безкрайни. Организацията ни е малка, затова и административните ни разходи са ниски. Повечето от нас работят като доброволци.
– А ти? Получаваш ли заплата? Извинявай, че питам.
– Няма нищо. Не, работя без заплащане.
– А колко се печели при Лекари без граници?
Все пак тази жена не можеше да живее от слънцето и въздуха.
– Около единайсет хиляди. Покриват ежедневните разходи.
– Ама с толкова не може да се живее!
– Точно затова работя и като лекар на повикване и за частна клиника. Хора с такива здравни застраховки могат да си позволят да ми плащат висока заплата.
Ако не я изучаваше толкова внимателно, би го пропуснал. Сега обаче го усети. Вътрешният ù конфликт. Боже! Едва ли е лесно да си Изабел Сьоренсен.
– Бих искала да ти се извиня, че се държах грубо преди – каза тя и сега гласът ù беше топъл като карибски бриз.
Когато звучеше по този начин, на него му се искаше просто да забрави приказките за болници и да я свали на килима. Да смъкне от нея безформените провинциални дрехи, да оголи кожата и тайните, да я целува, да пие от сексапилния ù смях.
– Какво имаш предвид? По-конкретно – попита той и се наложи да се прокашля, за да успокои гласа си.
Ясно му беше, че Изабел е избрала нова стратегия след последната им среща. Чакаше с нетърпение да види докъде е готова да стигне, за да му измъкне пари. Може и да не беше мило, но той не беше благотворителна организация.
– Когато се видяхме…
– В Сконе? – помогна ù той.
Тя млъкна и сбърчи чело.
– Да, тогава също, разбира се. Но имах предвид…
– На Арланда?
Вече изглеждаше притеснена.
– Предполагам. Не бях осъзнала, че съм се държала грубо толкова пъти. Имах предвид когато се видяхме онзи ден, в твоята фирма. Бях неучтива и искрено моля за извинение. Радвам се, че ми даваш нов шанс.
Той погледна честното ù лице и си помисли, че не бива да се хваща на това представление. Цялото това флиртуване и въртене на кичури коса около пръста му влияеше, естествено, но той не беше толкова лековерен, колкото явно си въобразяваше Изабел.
– Какво? – попита тя.
Време беше да увеличи залозите.
– Мислех си, че може да продължим този разговор. На питие и вечеря например?
Тя присви очи:
– Предпочитам да продължим тук и сега.
– Нямам време. Ще ходя на маникюр.
Изражението на Изабел показа, че мъжете, които ходят на маникюр, не се ползват с благоразположението ù.