– Освен това имам среща с дизайнера си. Не бих искал да се окажа с грозна вратовръзка.
– Бъзикаш ме.
Естествено, че я бъзикаше.
– Среща. Можеш да продължиш с разказа за „Медпакс“ и защо трябва да дам пари точно на вас.
Парите, за които той знаеше, че им трябват отчаяно. Лейла, разбира се, не беше казала нищо конкретно за финансовото им състояние, но Александър не беше нито глупав, нито без контакти. Можеше да отгатне ситуацията им до последната крона. Бяха на червено, дарителите ги напускаха. Определено не изглеждаше добре. Той изпъна крака, сякаш за да покаже скъпия си костюм. На ръката му леко блестеше пръстенът със семейния герб.
Сивите ù очи се присвиха още повече.
– Значи ако не изляза с теб, с „Медпакс“ е свършено?
Тя наистина искаше да потвърди предразсъдъците си за него. Само че Александър не възнамеряваше да ù достави това удоволствие, нямаше да ù позволи да си изгради още по-лошо мнение за него.
– Изабел – отвърна той, – наистина не исках да прозвучи като изнудване. Просто бих искал да те опозная по-добре, да разбера каква е движещата ти сила. Наречи ме суетен, но ми се ще да получа шанс да те накарам да ме харесаш.
– Харесвам те – побърза да го увери тя.
Александър никога не беше чувал по-неискрено изказване.
– Да, виждам – отвърна сухо.
– Но това не променя фактите. Искаш среща в замяна на пари за фондацията ни.
– Не, вече упълномощих банкера си – поклати глава той. – Още преди да дойда. Спирането на парите е било просто административна грешка. Взели са решението, без да се консултират с мен. – Така звучеше по-добре, отколкото да признае, че през последната половин година е занемарил делата си в Швеция. – Скоро пак ще започнете да получавате пари. И то със задна дата. Някой от банката сигурно в този момент обяснява на Лейла по телефона. Ако откажеш да излезеш с мен, това по никакъв начин няма да се отрази на фондацията.
Лицето ù се отпусна.
– Окей, значи отказвам – въздъхна тя облекчено. – И благодаря, парите ти ще помогнат на много хора в беда.
– Готов съм да дам още повече, ако се съгласиш да излезем на истинска среща.
Тя замълча. Стоеше напълно неподвижно.
– Стига ли ти един обяд? – попита накрая с надежда в гласа. – Страшно съм заета…
Той поклати глава.
– Съжалявам, но се брои единствено вечерята.
Тя прехапа устни. Той виждаше колко силно ù се иска да откаже и от това едва не избухна в смях. Обикновено не му се налагаше да плаща на жените, за да излязат с него. Ромео би умрял от смях, ако чуе. Но Александър беше напипал слабото място на тази жена. Да, тя определено гореше за фондацийката си.
Изабел поклати глава:
– Не мога да излизам с дарител.
По-голяма глупост не беше чувал.
– Как да не можеш?
– Не мога.
Сега го видя кристално ясно. Изабел обичаше да бъде по-добра от всички останали, да бъде недосегаема. Вече беше съвсем изключено той да се предаде. Колко щеше да му струва да я накара да жертва някой от безценните си принципи?
Александър се облегна назад.
– Дори не знаеш каква сума отказваш – изрече той бавно.
– Няма значение.
– Не си ли любопитна?
– Само за питие и вечеря ли говорим?
– Естествено.
„Освен, разбира се, ако не поискаш нещо повече“. Той лесно си я представяше гола, легнала под него. Очите замъглени от страст, този тих смях. По дяволите, възбуди се само от мисълта! Не можеше да си намери място.
– Колко? – попита тя високомерно. – Чисто теоретично. Колко би дал на „Медпакс“ за една-единствена среща?
Той скри триумфа, който усети. Високоморалната Изабел Сьоренсен в момента се колебаеше дали да не му продаде парченце от безупречната си душа.
Това му доставяше неимоверно удоволствие.
– Назови сума – подхвърли той безгрижно.
Тя дълго го гледа в очите. Той чакаше. По време на военната си служба беше командос и разузнавач. Беше се крил в окопи, зад скали и беше чакал. Ако се налагаше – в продължение на часове, на дни.
– Сто хиляди – каза тя спокойно.
Александър дори не мигна. Беше хвърлил на вятъра доста повече от това при една от най-пиянските си нощи. Може и да не беше много морално, но пък той никога не беше таял амбиции да спасява света.
– Окей – сви рамене той и с голямо удоволствие видя как Изабел Сьоренсен губи нещичко от хладната си сдържаност.
– Ти си луд.
Той се изсмя:
– Кажи нещо, което не съм чувал.
Тя се намести на стола.
– Да му се не види, трябваше да поискам повече.
– Не си насилвай късмета – усмихна се той, докато си мислеше, че щеше да е хитро, ако ги беше удвоил.