Тя се засмя и звукът го заля като вълна от желание.
Може би наистина полудяваше.
Но Изабел беше и красива, и интелигентна. Това само по себе си беше предостатъчно да събуди интереса му. Тя изпитваше неприязън към него, което, разбира се, беше завладяващо предизвикателство. Но в нея имаше и още нещо. Нещо, което се криеше някъде дълбоко, нещо тайно и недоловимо и може би леко хаотично, сякаш у доктор Сьоренсен бушуваха стихии, които тя не владееше изцяло.
– Разбрахме се – предаде се тя.
Той срещна погледа ù и морскосивите очи отново го пронизаха. Чувството беше същото, както когато беше малък и още не умееше да плува, а приближаваше дълбоките води, където не достигаше дъното. Изабел беше сериозна жена, респектираща и отговорна. С други думи, пълна противоположност на неговия тип жени.
Той се усмихна:
– Разбрахме се.
Това можеше да се окаже по-вълнуващо от всичко досега.
8
При поглед назад към изминалата година Питър де ла Грип установяваше, че е изгубил всичко, което преди бе приемал за даденост – работата си, съпругата си и своето имущество. Също така се убеждаваше, че вината е изцяло негова.
Преди осем месеца се бе озовал пред невероятно труден избор. Да получи всичко, към което се е стремил, или да изкупи вината си за ужасяващо престъпление. Той избра второто и чувството се оказа страхотно.
Само дето вече не беше такова.
Толкова неща се бяха променили, че той вече не беше сигурен дали сам знае кой е. Екзистенциална криза, така я нарече терапевтката, която посети през зимата. И вероятно бе права. Само че когато тя насочи разговора към детството и тормоза и към отношенията с баща му, Питър си тръгна и повече не се върна.
Може би беше глупаво. Дълбоко в себе си знаеше, че липсата на апетит, проблемите със съня и тежестта в гърдите вероятно се дължат на депресия. Съзнаваше, че не е нормално да напряга сетни сили само за да стане от леглото сутрин, да се обръсне и да се облече. Да отиде на работа.
Той вдигна очи от мейла, който четеше. Денят беше към края си и офисът беше почти празен, повечето му колеги си бяха тръгнали, без да му кажат довиждане. Той никога не се беше радвал на особена популярност, а откакто загуби високата си позиция в света на бизнеса, сякаш потъваше, превръщаше се в анонимна част от сива маса. Службата в една от столичните финансови институции беше далеч под неговата квалификация, но Питър изпитваше облекчение от ниските изисквания. Връстниците му правеха блестящи кариери, докато той, който трябваше да оглави борда на директорите на „Инвестум“, седеше тук и вършеше работа за десет години по-млади хора. Но не се оплакваше, не го беше грижа. Гледаше си задълженията, оценяваше кредитни рейтинги, отпускаше или отказваше заеми, без да се старае много-много. През повечето време, честно казано, не правеше почти нищо. Кажи-речи всичките му познати, в това число и собственото му семейство, гледаха на него като на парий. Може би с изключение на неговата полусестра Наталия. От друга страна, техните отношения бяха толкова сложни на безброй различни нива, че той нямаше сили да ги разнищва.
Отначало, веднага след скандала и раздялата с Луиз, някои приятели го канеха на вечеря или за уикенда, но поканите постепенно намаляха и спряха. Може би предпочитаха компанията на Луиз. Последните новини за бившата му съпруга бяха, че вече има нов мъж. Вероятно двамата представляваха по-приятни събеседници от мрачните, умислени, измършавели останки от Питър де ла Грип.
Вечер той дълго оставаше в колата, всеки ден си мислеше, че трябва да отиде да тренира, но вместо това се прибираше вкъщи, в новото си, почти празно жилище, и се отпускаше пред телевизора или компютъра. Ако имаше късмет, поспиваше няколко часа, преди мрачните мисли пак да го налегнат посред нощ.
Телефонът на бюрото иззвъня. Питър погледна дисплея. Александър. Първоначалният му импулс беше да затвори на брат си. Двамата почти никога не разговаряха и той се съмняваше сега да му се обажда с добри новини. Но чувството за дълг все пак надделя:
– Ало? – заговори той колебливо.
– На работа ли си? Може ли да дойда?
Не бяха се виждали от кръщенето. А и там не бяха говорили, само си кимнаха. На празненството Питър сякаш се беше изолирал в мехур, през цялото време усещаше погледа на Александър на тила си, виждаше как хората го поглеждат крадешком, а после бързо извръщат очи.
– Какво искаш?
– При теб съм след десет минути – каза само Александър и затвори.
Питър не бе подозирал, че Александър знае къде работи. По дяволите, не искаше да се вижда с него! Той погледна през прозореца и се запита какво ще стане, ако просто стане от стола, излезе и повече не се върне.