Планът, естествено, беше да се върне, но човек никога не знае. Свали слънчевите очила и отвори списъка с номера в телефона си. Независимо дали му харесваше, или не, Александър де ла Грип се беше завърнал. И Стокхолм го обичаше.
1 Говори ми, бебчо. (англ.) – Бел. ред.
2
Изабел Сьоренсен направи път на една кола и спря на червено на „Валхалавеген“. Беше студено, но се надяваше разходката с велосипед до Нюбруплан да я постопли. Закъсняваше за срещата на „Медпакс“, затова в момента, в който светофарът светна жълто, тя завъртя педалите.
Като пристигна, заключи колелото, свали каската и забърза нагоре по стълбите. При влизането поздрави Аста, доброволката, която работеше едновременно като рецепционист и асистент, и след това забеляза Бланш Сьоренсен.
– Bonjour maman!2 – каза Изабел, разкопча си якето и леко целуна майка си по двете бузи по френски обичай.
– Изпотена си – отбеляза Бланш.
Изабел отметна косата от лицето си и си избърса челото, като същевременно оглеждаше майка си. Забеляза, че русата ù коса е фризирана, а роклята „Шанел“ – чисто нова, вероятно от първата колекция за годината. Но пък майка ù не страдаше от скрупули, когато харчеше пари за външния си вид.
– Добре изглеждаш. Ще присъстваш ли на срещата?
С майка ù човек никога не можеше да бъде сигурен. В продължение на близо три десетилетия Бланш беше председател и лице на „Медпакс“. Макар преди две години да се беше оттеглила от всички официални постове, тя все още разполагаше със силни неформални позиции и понякога решаваше да присъства на седмичните срещи.
В тези случаи те рядко се оказваха плодотворни.
– Дойдох само да взема пощата.
Изабел едва се сдържа да не въздъхне от облекчение. Някога майка ù беше бляскава личност, интелектуална и социална сила, с която всеки трябваше да се съобразява, но последните години бяха… хм… турбулентни.
– А, Изабел, ето те и теб – провикна се Лейла, генералният секретар на „Медпакс“, когато се появи в приемната.
Тъмните очи на Лейла се стрелнаха към Бланш и черните ù вежди се повдигнаха:
– Бланш, радвам се да те видя. Отново.
Тя говореше перфектен шведски, но лекият акцент разкриваше персийския ù произход.
– Лейла – поздрави Бланш сдържано.
Официално Бланш сама бе взела решението да се пенсионира от „Медпакс“ по същото време, когато напусна и позицията си на главен лекар в болница „Худинге“. Неофициално управителният съвет я беше принудил. Просто беше предизвикала твърде голяма бъркотия. В същия момент тогавашният мениджър на „Медпакс“, възрастна дама, която на практика действаше като маша на Бланш, се възползва от станалото, за да излезе в пенсия и да си гледа градинката. Ръководството пусна обява за нов мениджър и със силата на персийски пълководец във фирмата влетя Лейла Дибах. Нищо вече не беше същото.
Петдесет и две годишната психоложка, която веднъж след половин бутилка „Риоха“ довери на Изабел, че е приела поста в „Медпакс“ в опит да се пребори с тежка криза на средната възраст, в рамките на няколко дни успя да се провъзгласи за генерален секретар. След това въведе седмични срещи за целия персонал, а после се зае да внася ред в хаоса, причинен от години непрозрачно и еднолично управление. Единствено благодарение на упоритата работа на Лейла „Медпакс“ издържа – на косъм – допълнителната ревизия, която беше извършена, след като Шведската агенция за надзор на приходите ги подложи на остра критика. С други думи, назначаването на интелигентната психоложка се оказа гениален ход на – трябва да признаем – все още зашеметеното ръководство.
– Съжалявам, че закъснях – обади се Изабел, докато двете по-възрастни жени си разменяха ледени погледи. – В клиниката цареше пълен хаос.
Бланш не продума, но Изабел знаеше точно какво си мисли майка ù. Че хаосът привлича Изабел и тя сама си е виновна, ако не успее да се справи с него. Безмълвна критика – това беше методът на Бланш.
Анри Пелетие, дядото на Изабел, основал „Медпакс“ през 1984 година. Първият им главен офис се намирал в Париж и до ден днешен в една стара сграда в покрайнините на френската столица все още имаше спокоен административен център. Изабел ходи там през зимата, видя се с двете служителки, пи френско кафе и слуша истории за доброто старо време. Дядо Анри бил блестящ лекар, модерен за времето си, решен да подобри условията на живот на „черните“ в африканските страни, които били, някога или все още, френски колонии. От тази негова идея възникнала хуманитарната организация „Медпакс“. Разбирало се от само себе си, че дъщеря му ще върви по неговите стъпки, ще стане хирург и ще оглави „Медпакс“. Изборът на Изабел да поеме по друг път – друга медицинска специалност и други интереси – все още беше тема на разговор, по-взривоопасна от афганистанско минно поле.