– Не си закъсняла – успокои я Лейла и върна Изабел в настоящето. – Тъкмо започваме. Благодаря, че се отби, Бланш. Пази се. Чао.
Това беше явен сигнал и Изабел затаи дъх. Стълкновенията между Бланш и Лейла през последните години бяха понамалели, но напрежението между тях все още беше близо до точката на кипене и човек невинаги можеше да се надява да му спестят някоя грозна сцена. Този път обаче Бланш просто си взе пощата, сбогува се хладно и се оттегли през махагоновата врата.
Лейла погледна Изабел спокойно. Тъмните ù очи сякаш бяха виждали всички човешки недостатъци, но все още не можеха да определят дали животът е комедия, или трагедия.
– Ще започваме ли?
Тя отвори вратата на конферентната зала, където чакаше малобройното и в по-голямата си част неплатено ръководство на „Медпакс“. Аста ги последва. Изабел поздрави поред завеждащата финансите на „Медпакс“ Теа Нилсон, две късо подстригани студентки по политология, и двете с име Катарина, както и госпожа Фон Фершен, жена със синя коса, която се грижеше за набирането на средства, както и за всички обеди, вечери и благотворителни събития, които съставляваха голяма част (твърде голяма според Изабел) от дейността на „Медпакс“. Изабел седна. Тя всъщност намираше оперативките за огромна загуба на време, но нововъведените седмични срещи се бяха оказали изненадващо полезни и напоследък Изабел чакаше с нетърпение да се види със съмишлениците си и да говори за помощи, полева работа и по-добро бъдеще.
Свен, хирург с коса на опашка и каубойски ботуши, се присъедини към тях, а след него дойде Лин-Лин, специалистката по обществено здраве, която Лейла съумя да привлече или открадне – в зависимост от това кого питаш – от Лекари без граници. Освен тях присъстваше и целият персонал на „Медпакс“.
Докато Лейла четеше дневния ред, Лин-Лин се протегна към кутията бисквити на масата. Двете Катарини трескаво си водеха бележки, а Изабел, която не беше пила и глътка вода цял ден, придърпа каната към себе си.
Набързо приключиха с въпросите за разходите и схемата за празничните дни, но после затънаха в дискусии на тема етика при разпределянето на помощи, които на свой ред преминаха в разгорещен спор между Свен и Аста. Изабел изказа своето мнение, когато и двамата ядно се обърнаха към нея за подкрепа, и почувства как умората след дългия работен ден отстъпва място на енергия и мотивираност. Тя обичаше всичко това. Страстните обсъждания. Постоянното поставяне под въпрос на дейността им.
Аста беше скочила на крака и говореше за морал и отговорност, а страните ù горяха. Изабел кимна в знак на подкрепа. Помощите и полевата работа не биваше да се превръщат в хоби за богати бели западняци с угризения на съвестта.
– Става дума за модерна хуманитарна дейност – казваше Аста. – Трябва да гледаме на жителите на тези страни като на компетентни индивиди.
– Става дума и за огромен опит – възрази Свен.
– Изабел? – Аста се обърна директно към нея. – Не си ли съгласна с мен?
Изабел беше наясно, че нейната позиция е по-специална. В един свят, в който ценността ти се определя от това колко на брой и колко дълги мисии си изпълнил, тя беше почти уникална. Малцина бяха работили на терен повече от нея, дори само това ù даваше изключителна тежест. Но всички в „Медпакс“ знаеха също, че моралът и етиката са качествата, на които Изабел държи най-много и с които никога не си позволява компромиси.
– Желанието да направим добро не е достатъчно. Трябва да постъпим и правилно.
Аста кимна, но Свен изсумтя:
– Невинаги съществува правилно и грешно.
В действителност Изабел беше съгласна и с хирурга. Понякога съществуваше единствено грешно и още по-грешно. Колко души бяха умрели пред очите ù в Либерия? Колко деца не беше успяла да спаси или дори не ù бяха разрешили да докосне? Сякаш се намираше в чистилището. Никое от тези пътувания не беше лесно, самата им идея беше да отидеш на най-страшните места на света и да помогнеш на хората там. Либерия обаче се беше оказала съвсем нов кръг на ада.
– Искам да кажа, че трябва да обмисляме каква е движещата ни сила в дадена ситуация – поясни тя. – Лесно е да вземаме импулсивни решения само защото в момента ни се струват правилни. Но винаги трябва да мислим до какви последици ще доведат решенията ни в бъдеще.
– Това може да доведе до страшно хладно и дистанцирано отношение.