– Ще се справиш ли, Изабел?
– Да.
Щеше да се справи, тъй като обикновено се справяше с всичко. Но си помисли, че може би щеше да е по-добре да си беше останала в Либерия.
2 Здравей, мамо! (фр.) – Бел. ред.
3
Александър сподави едно оригване.
Имаше чудовищен махмурлук.
Технически погледнато все още беше пиян.
Дишаше дълбоко. Водката, коктейлите и шампанското в продължение на две денонощия, в съчетание със смяната на часовите пояси, изглежда най-накрая го бяха надвили. По дяволите! Не се беше чувствал така от тринайсетгодишен, когато Аса Белке му бе показала как най-експедитивно да опразниш барчето на родителите си.
Той се изпъна в офисния стол. Беше облякъл костюм, но не бе събрал сили да потърси вратовръзка, камо ли да закопчава копчета на риза, затова под сакото носеше само тишърт. Погледите на четиримата мъже на средна възраст, които го наблюдаваха от другата страна на конферентната маса, бяха изпълнени с неприязън.
Отпусна длан на масата с надеждата хладната повърхност да го стабилизира.
– Ще започваме ли? – предложи той и преглътна.
Един от мъжете извади папка, другите го последваха с още папки и книжа и не след дълго масата пред Александър се покри с Важни Документи. Срещу него бяха неговите банкери и юристи, с други думи – мъжете, които се грижеха за шведския дял от несметните му богатства. Те бяха работливи и отговорни граждани и ако се съди по физиономиите им, никак не бяха във възторг, че Александър ги привика в просторния офис на фондацията на „Смоландсгатан“ в центъра на Нормалм. Преди час им бе изпратил есемес, с който им бе наредил да се съберат тук, вместо той – според първоначалния план – да посети всекиго в неговия офис. В състоянието си Александър нямаше да има сили да се завлече до Йовре Йостермалм, какво остава за четири различни адреса. Да му се не види, та той едва се бе добрал дотук, при положение че фондацията беше на един хвърлей от хотела!
И сега те стояха около масата с такъв вид, все едно са глътнали всичко от лимон до муха. На него обаче не му дремеше дали им е създал неудобства. Ако нещо не им харесваше, винаги можеха да подадат оставка.
– Поправете ме, ако греша, но не получавате ли от мен заплащане, което може да се постави някъде между скандално и астрономическо? – попита той хладно.
В отговор получи сбърчени чела и свити устни.
– Моля? – обърна се Александър към събеседника си отляво. Не помнеше как се казва. – Предлагам поне за малко да намалим враждебността. Например да пуснем по някоя фалшива усмивка?
Мъжете се размърдаха нервно на столовете и той реши, че ще ги изрита всичките, ако не му се подчинят. Банкери – с лопата да ги ринеш.
Четиримата се спогледаха колебливо. Устните се разтеглиха, лицата се стегнаха, зъбите се оголиха.
Александър въздъхна, в крайна сметка точно сега нямаше сили да се тревожи. Поклати глава:
– Хайде, да приключваме по-бързо.
На вратата се почука и в стаята влезе жена с поднос. Кафе, слава тебе, Господи! Тя наля от сребърна кана в малки чашки и поднесе чиния с онези малки сладкишчета с ментов шоколад в шарени опаковки, които Александър не можеше да понася. Наистина ли някой ги харесваше? Той придърпа чашата, докато мъжете вадеха химикалки и подреждаха купчини книжа в някакъв специфичен ред. Александър си пиеше кафето и гледаше мрачно тези документи, които явно трябваше да подпише. Първата купчина беше висока почти десет сантиметра.
– Трябва да ги подпишете – посочи книжата един от мъжете. – Боя се, че се налага – добави той, сякаш усетил, че Александър иска единствено да стане, да излезе и повече да не се връща.
Не знаеше защо толкова мрази всичко това. У дома, в Ню Йорк, нямаше никакъв проблем да си води бизнеса. Може би причината се криеше в това, че тези мъже с осъдителните си погледи му напомняха за баща му, който систематично го критикуваше и унижаваше през цялото му детство. Може би пък нещо в шведския финансов живот го дразнеше. След станалото миналото лято се беше принудил да се държи на разстояние от Швеция – и го стори, като скри глава в пясъка и загърби задълженията си. Сега обаче плащаше цената за решението си.
– Ами давай ги насам – промърмори.
Доби кисело изражение и се зае да подписва. Страница след страница.
– Подпишете тук, тук и тук – повтаряха му отново и отново.
Инвестиции. Плащания. Пълномощни.
Наближаваше обяд, а не бяха стигнали и средата. Александър се нуждаеше от нещо по-силно от кафе и от по-свеж въздух от този в конферентната зала.