– Ще починем десет минути – заяви накрая, бързо излезе от стаята, затвори очи и дълбоко си пое дъх.
Искаше му се да може да каже, че е приятно да се грижи за делата си, че кафето е помогнало срещу махмурлука, но… Чуха се възбудени гласове. Той вдигна поглед и видя висока червенокоса жена, застанала с гръб към него. Жестикулираше срещу жената на рецепцията.
– Не мога да ви дам номера му – чу той гласа на рецепционистката, когато се приближи.
Звучеше раздразнено, сякаш повтаряше нещо, което вече бе обяснила многократно.
– Не можете ли поне да ми кажете дали е в Стокхолм? Пратих му мейл, но не получих отговор. Ще идва ли в Швеция? Знаете ли как мога да се свържа с него? Все трябва да има някакъв начин да го намеря.
Очите на Александър се свиха, когато се сети. Беше чувал този глас и преди.
Рецепционистката го забеляза и го изгледа предупредително. Червенокосата обаче явно видя това, извърна се и той веднага я позна.
Изабел Сьоренсен.
Разбира се! Ъгълчетата на устата му трепнаха. „Това вече е доста по-весело от подписването на документи“, помисли си той и отиде при двете жени. Дори от разстояние Изабел беше точно толкова сладка, колкото я помнеше. Макар че сладка не беше най-точната дума. Изабел Сьоренсен беше красива. По същия начин, по който са красиви горските пожари и експлозиите, и бедствията. Александър ù се усмихна широко и след моментно колебание тя отвърна на усмивката му, учтиво, но несъмнено неискрено.
– Опитвах се да се свържа с теб – каза тя и му подаде ръка.
Ръкува се твърдо и веднага пак се отдръпна и го изгледа изпитателно. Той с усилие преодоля импулса да поглади наболата си брада. Искаше му се да се беше обръснал.
– Пратих ти мейл. Дойдох, за да помоля да ми дадат телефонния ти номер. Не може да те открие човек.
– И все пак ти успя.
Не беше чудно, че не е могла да се свърже с него. Всички имейли към фирмата отиваха право в директория, която той не беше отварял от… дори не помнеше откога. Сигурно вътре го чакаха стотици непрочетени съобщения.
– Всичко е наред – успокои той рецепционистката, след което пак се обърна към Изабел и вложи целия си чар: – Нямах представа, че толкова държиш да ме видиш. С какво мога да ти услужа?
Очите ù проблеснаха.
Вратата на конферентната зала се отвори.
– Александър?
По дяволите, беше забравил сърдитите си съветници!
– Ще продължим следобед – подвикна той презрително на мъжа, който го повика. – Зает съм.
Изпитваше искрено любопитство какво иска Изабел Сьоренсен от него. Не че се беше и сещал за нея през последната половин година, но я помнеше съвсем ясно. Ако някой го попиташе за мнението на Изабел за него, би отговорил: „Тя е една от малкото жени, които не се поддадоха на чара ми, необяснимо е“. Няколко пъти се бяха срещали по събития и Изабел винаги се държеше или презрително, или нелюбезно, или открито враждебно. Което, разбира се, я правеше напълно неустоима. Той погледна рецепционистката въпросително:
– В коя стая можем да седнем?
Обърна се към Изабел:
– Кафе?
– Не, благодаря.
Рецепционистката стана и зачатка по коридора с високите си токчета, а Александър направи път на Изабел да тръгне пред него. Така беше възпитан, беше се вкоренило до мозъка на костите му – не можеше да се държи неучтиво с жена, дори да искаше. Освен това така му се откриваше отлична възможност да огледа Изабел в гръб. Той плъзна поглед по шлифера, косата ù вързана на опашка, дългите крака. Забеляза, че по безформените ù панталони има петна, и едва след няколко секунди се сети, че са от верига на велосипед. Кога ли за последно се беше качвал на колело? И толкова ниски практични обувки. Облеклото ù беше сред възможно най-несексапилните, които бе виждал, и Александър се запита дали просто не си е въобразил колко е привлекателна. Изабел седна и не – определено не си беше въобразил. Не си спомняше кога – и дали изобщо – е виждал толкова красива жена. Би дал всичко на света да я види в прилепнала рокля. Е, или пък гола. Под всички тези слоеве груб практичен плат и безлични цветове долавяше безброй интересни извивки и вълнуващи тайни. И той седна. Денят, който беше започнал толкова скапано, изведнъж се беше подобрил значително.
Изабел кръстоса дългите си крака и той веднага си представи как изглеждат под панталоните. Сигурно силни, щом се движи само с велосипед. Тя го гледаше настойчиво. Боже, какво би могла да иска от него? Хрумна му идея. Да не би все пак да е спал с нея? Възможно ли е да е забравил? Затърси из паметта си и затова не усети кога е заговорила.
– Извинявай – прекъсна я. – Може ли да повториш?