Хенри Катнър
Само неприятности
Нашият Лемуел има три крака, затова и го нарекохме Великолепния. Когато започна войната между Севера и Юга, той вече беше поотраснал и се наложи да крие третия си крайник зад гърба — за да не предизвиква подозрения и клюки. Кракът под дрехата изглеждаше като гърбица, а самият Лемуел приличаше на камила. Понякога крайникът изтръпваше от умора, друг път шляпваше братовчед ми по гръбнака, но това не го притесняваше много. Тъй де, приемаха го за най-обикновено двукрако! И той беше щастлив.
Ние, Хогбените, сме обречени да налитаме на бели. Но сега кашата се разбърка съвсем. И то заради нехайството на Великолепния. Към всичко той се отнасяше пет за четири.
След раздялата не бяхме се виждали с Лемуел цели шестнайсет години. Той живееше в горите на Юга, а нашето семейство — в Северно Кентъки. В началото бяхме решили да идем до него по въздуха, но когато прелетяхме над Пайпървил, кучетата побесняха, хората наизскачаха от къщите си и се зазяпаха към небето. Принудихме се да се върнем. Татковият татко рече, че ще трябва да идем на гости при роднината по нормалния начин, като хора. Аз не обичам да пътешествам нито по суша, нито по вода. Когато през 1620 година плавахме към Америка, излезе ми душата. Колко по-приятно е да се хвърчи! Но с дядото не спорехме, татковият татко си е глава на семейството.
Ето защо татковият татко взе под наем един камион и ние нахвърляхме в каросерията цялата багажерия. Е, за бебето не се намери веднага местенце — то тежи сто тридесет и шест килограма, пък и коритото му е бая голямо. Затова пък с дядото мина без проблеми: напъхахме го в една ютена торба и го мушнахме под седалката. Стягането на багажа, разбира се, легна върху моите плещи. Татето цапардоса шише пшенична водка и заподскача на главата си, припявайки: „Лети планетата през глава, през глава, през глава…“ Чичо пък изобщо не рачи да тръгва. Опъна се върху сламата в яслата и каза, че ще поспи десетина години.
— И защо не си седите вкъщи? — мърмореше той. — От половин хилядолетие насам всяка пролет тръгвате нанякъде. Като мухи без глави. Стига! Повече няма да ви се връзвам на номерата…
Тъй и си тръгнахме без него.
Чувал съм, че когато нашите се нанесли в Кентъки, там било голо и пусто. Трябвало здравата да се изпотят, за да се устроят. Ама на Великолепния хич не му се бачкало на строежа. И отхвърчал на юг. Заживял си там тихо и безбурно, събуждайки се веднъж на година-две — за да се натряска до козирката. Само тогава осъществявахме телепатична връзка с него.
Когато пристигнахме в планините над Пайпървил, видяхме, че Лемуел се е настанил в една порутена воденица. Всъщност първото нещо, което съзряхме на балкона, бяха Лемуеловите бакенбарди. Самият той похъркваше в един фотьойл. Очевидно сънуваше нещо приятно, защото не се събуди, дори когато падна на пода. И ние не го събудихме. С общи усилия вмъкнахме коритото с бебето, а подир това татко и татковият татко разтовариха пиячката.
В началото имахме грижи до гуша — в къщата не се намери нито троха. Великолепния го бе подкарал съвсем тузарски, дори чорба не си вареше. Беше се изтарикатил да хипнотизира живеещите в околните гори миещи се мечки и те сами му се сервираха за обяд. Докъде ли не води мързелът! Миещите се мечки са доста чевръсти в лапите и Лемуел ги караше първо да застелят масата, а после сами да се изпържат. Беше интересно да се научи дали поне ги корми? А когато му се припиваше вода (просто е срамно да се говори!), той събираше над главата си малко дъждовно облаче, което се изваляваше направо в неговата уста.
Ала на нас не ни беше много-много до Лемуел. Мама разопаковаше багажерията, тате прилапа стомната с пшеничена, а на мен пак се падна да мъкна тежестите. Това обаче се оказа половината беда, защото скоро се разбра, че във воденицата няма никакъв генератор за ток! А нашето бебе не можеше без електрическа енергия. Татковият татко също сърбаше тока като камила. Великолепния, естествено, не си бе мръднал пръста, за да има поне вода във вира. Тъй че реката кажи-речи беше пресъхнала. С мама здравата се измъчихме, докато направим огнището в бараката.
Истинските неприятности обаче започнаха, след като за нашето идване надушиха местните власти. В един прекрасен ден, когато мама си переше на двора, се появи някакъв гадняр и страшно се изненада от нашето присъствието (аз също току-що се бях измъкнал на двора).
— Хубав ден, нали? — казва мама. — Искате ли да пийнете, господине?
Непознатият отвръща, че няма нищо против, и аз му подавам кратунка с нашата пшенична. Едва не издъхна от първия гълток, но после си изпи дажбата и не поиска повече. Само каза, че щом сме толкова гостоприемни, можем да го нагостим и с нажежен гвоздей. Но и него щял да глътне с удоволствие.