— Отскоро ли сте тук? — попита.
— Да — отвърна мама. — Гостуваме на наш роднина.
Гаднярът вдигна очи към балкона, където Великолепния спеше своя каменен сън.
— А според вас, той жив ли е?
— Бъдете сигурен — рече мама, — жив е като краставичка.
— Ние пък си мислехме, че отдавна е умрял — отвърна гаднярът. — Даже и изборен данък не сме му вземали. Сега, надявам се, вие ще си плащате данъците, щом сте се заселили тук. Колцина сте?
— Шестима.
— Все пълнолетни?
— Значи таткото, после този — Сонк, после бебето…
— На колко е бебето?
— Съвсем мъниче е, още няма и четиристотин, нали, мамо? — намесих се аз.
Но мама ми зашлеви един шамар и рече да не се бъркам в приказките на възрастните. Гаднярът ме посочи с пръст и каза, че не може да определи възрастта ми. А аз потънах в земята от срам, защото още по Кромуелово време бях объркал сметките и сам не знаех на колко години съм. В края на краищата лигльото реши да взема изборен данък от всички с изключение на бебето.
— Това обаче не е всичко — продължи той, отбелязвайки си нещо в тефтерчето. — Трябва и правилно да гласувате. Ние си имаме тука един началник, Ели Генди се казва. Организацията му е като по часовник… Значи за всички — двайсет долара.
Мама ме прати да търся пари. У татковия татко се оказа един денар и той ми рече, че го бил завлякъл още от някой си Юлий Цезар. Беше му скъп като спомен и затова не си го даваше. Тате опустоши стомната с пшенична и въпреки това не откри нищо. У бебето пък се намериха едва три долара. Пребърках и джобовете на Великолепния — там имаше само старо гнездо на скворци с две яйца в него.
— Нищо не открих — казах, като се върнах. — Но нали утротото е по-мъдро от вечерта. — Сетне неочаквано попитах гадняра: — А злато може ли, господине?
Мама пак ми зашлеви един, а гаднярът се развесели и рече, че със злато е още по-добре. Накрая си тръгна през гората. В началото вървеше най-спокойно, но внезапно хукна така, че петите му заплющяха. След миг видях и причината за тази промяна. Покрай бягащия премина миеща се мечка с наръч съчки в лапите си. Това означаваше само едно — нашичкият Лемуел пак бе огладнял.
Започнах да търся отпадъци, които да превърна в злато. Нямаше смисъл — на другия ден ние вече бяхме зад решетките.
Всички Хогбени умеехме да четем мислите на обикновените хора. Ето защо предварително си знаехме за ареста, но не предприехме нищо. Татковият татко сбра всички ни на чардака (освен бебето и Великолепния) и ни обясни, че трябва да пазим в тайна способностите си, за да не събудим подозренията на местните жители.
По време на речта му аз се опитвах да погледна към паяжината в ъгъла, ала татковият татко заставяше очните ми ябълки да се обръщат към него. Едва след това продължаваше:
— Срам ме е за тукашните мошеници, но по-добре да не ги дразним. Инквизиция вече няма и нищо не заплашва здравето ни.
— Не е ли по-добре да скрием огнището? — попитах аз, но вместо отговор получих поредния шамар от мама, гарниран с препоръката да не прекъсвам възрастните.
— По-лошо ще стане — поясни тя действието си с думи. — Сутринта тук тършуваха детективи от Пайпървил и огледаха всичко.
— Издълбахте ли пещера под къщата? — попита татковият татко. — Чудесно. Скрийте ме там с бебето, пък вие отивайте. — И добави в любимия си старчески маниер: — Колко тъжна е съдбата на човек, попрехвърлил дните си на този грешен свят и дочакал мрака на времената, осветявани единствено от сиянието на долара. Дано им приседнат тия пари в гърлото… О, не, не така, Сонк! Казах го на шега, не им внушавай да гълтат долари. И нека се постараем, чада мои, да не привличаме излишно внимание върху себе си. Ще се измъкнем някак.
Татковият татко се скри с бебето в пещерата, а нас ни арестуваха, откараха в Пайпървил и настаниха в сграда с множество клетки. Приличаше на птичарник. Отведоха също и похъркващия Лемнуел, но той така и не се събуди.
В птичарника тате използва любимия си номер и пак успя да се натряска. Неговото даже не беше номер, не беше фокус, а си беше направо магия. Сам тате никога не успя да даде никакво логично обяснение, затова пък непрекъснато намекваше за някаква дяволия. Казваше например, че в човешкото тяло алкохолът се превръща в захар. Но как ще става в тялото захар, след като попада не в тялото, а в корема? Явно имаше някаква магия. Нещо повече — тате разправяше, че с помощта на ензими изхитрил кръвната си захар да се превръща обратно в алкохол и тъй да си остава нальокан колкото си иска. Ясно, тези негови приятели, ензимите, бяха абсолютни факири! Е, иначе той си предпочиташе натуралния алкохол, но тези страхотни номера на магьосниците с ензимите направо ми взеха акъла!