— Знам — прекъснах го аз. Наистина знаех — ние, Хогбенови, нямаме тайни един от друг.
— Сега обаче се появи истински проблем. Хората отново се научиха да цепят атома и се досетиха за нашето огнище в бараката. За да ни оставят на мира, трябва да го разрушим. Но бебето и аз не можем без енергия. Ще трябва да получаваме електричество не от ядрено огнище, а по някакъв друг начин. С това ще се заемеш ти.
Скоро се захванах за работа. Притежавам една способност, която ми позволява да виждам същността на нещата. Извъртях си очите, както аз си знам, и погледнах към решетката на прозореца. Какво да видя? Ами че тя се състояла от малки смешни топчици, които се тресяха, удряха се едно в друго по най-тъпанарски начин и изобщо се суетят като вярващи, тръгнали за неделна молитва. Някои наричаха малките смешни топчици — атоми. Приспах за всеки случай господин Амбрустър и взех да преподреждам атомите. Строях с тях нужните ми комбинации, като да бяха тухли. Е, в началото се пообърках и превърнах желязната решетка в златна. Но мигом се поправих и тя се разтвори във въздуха. Измъкнах се и пак върнах атомите по старите им места — на прозореца отново се появи решетка.
Килията ми се намираше на седмия етаж в сграда, половината от която беше кметството, а другата половина — пандизът. Вече се бе стъмнило, затова излетях, без да ме видят. Една нахална сова се лепна за мен, но я свалих с плюнка.
Нашето огнище се пазеше от ченгета. Имаха фенери и нямаше как да се стигне до него. Затова застинах във въздуха и свърших цялата работа от разстояние. В началото изпарих черните работи — „графитите“, както им викаше господин Амбрустър. После се захванах за дървата, които пък той наричаше „уран-235“. Превърнах кютюците в олово, а него — на прах, който вятърът издуха.
Като свърших с огнището, отлетях към извора на реката. Водата едва струеше, а татковият татко казваше, че ни трябва пълноводно русло. Точно в този момент той ми съобщи, че бебето хленчи. Не биваше да развалям оджака, докато не бях намерил надежден източник на енергия. Оставаше само едно решение — дъжд.
Преди това обаче се върнах във воденицата, където монтирах сътворен набърже от мен електрогенератор. После се вдигнах към облаците и охладих един от тях. Взе да святка и рукна такъв дъжд… Да, ама ручейчето пак си остана сухо. След продължителни търсения открих отвор, в който водата се губеше под земята. Така си обясних, защо от тая река и птичка не можеше да се напие! Набързо запуших дупката, като за всеки случай изкарах на повърхността няколко подземни рекички, които сам открих. Накрая се върнах при воденицата.
Дъждът се сипеше като из ведро, затова си помислих, че ченгетата се бяха изпокрили нейде на сушина. Но татковият татко рече, че когато бебето се размъркало, те запушили ушите си с ръце хукнали ужасени. Където им видят очите. Каза ми също да огледам мелничарското колело. Трябваше мъничко да се пипне, пък и дървото за тези няколко века се беше изкорубило. Ама каква хитра работа е това търкало! Тече си водата, а то се върти ли върти, без да му пука от нищо. Можели са да строят някога!
След като се убедих, че бебето и татковият татко са се сгушили уютно като пиленца в гнездо, полетях към Пайпървил. Този път пък ми се лепна гълъб. Трябваше и него да заплюя. По всички етажи на пандиза-кметство търчаха чиновници с объркани мутри. Мама ми обясни ситуацията. Тя, тате и Лемнуел станали невидими и се сбрали на съвещание в една голяма килия. Останалите просто ги търсеха. Забравих да кажа, че аз също се направих на невидим и надникнах в моята килия. Господин Амбрустър все още не се беше събудил.
— Дядо ти ни обади, че всичко е наред — рече мама. — Струва ми се, че вече можем да си тръгнем за вкъщи. Дъждът силен ли е?
— Направо порой. Направих всичко така, както ми нареди татковият татко…
Не успях да завърша, защото точно тогава в края на коридора се чуха възгласи на изумление. След това към решетката на нашата килия тичешком се приближи едно задъхано и тлъсто миещо се мече, носещо наръч съчки в предните си лапички. Върху задните то клекна и започна да кладе огън. Очичките на зверчето блестяха от изненада. Нашичкият го бе хипнотизирал, без изобщо да се събуди. Край решетката се насъбра любопитна тълпа. Хората, разбира се, гледаха не нас, ние си оставахме невидими, а мечока. Дори и аз надникнах с интерес — исках да видя дали Великолепния кара зверчетата сами да си свалят кожите. Но тъкмо когато хайванчето се приготвяше да се самосготви, едно от ченгетата го сграбчи за врата, мушна го в торба и го замъкна нанякъде.
Вече беше съмнало. Отнякъде се чуха викове, а след това сред тях се извиси глас, който ми се стори познат.