— Не е така — смънка Джони.
— Това го правят с филмите — слагат само един кадър или нещо такова, например, някакъв сладолед или нещо такова, и той влиза в съзнанието на хората, без те да разберат, и после на всички им се яде сладолед — обясни Йонеса. — Викат му „подсъзнателна реклама“. Ще е съвсем лесно да го направиш на компютър.
Джони се замисли за Капитанката — как му беше показала снимки на децата си. Не му приличаше много-много на хипноза. Не знаеше на какво точно му прилича, но на хипноза определено не приличаше.
— Може пък да са истински извънземни и да са завладели контрола над твоя компютър — обади се Йонеса.
— Ууу-иии-ууу — зави Бигмак, размаха ръце във въздуха и заговори с глух глас: — "Джони Максуел не го знаеше, ала току-що беше навлязъл в… Зоната на Буламача… ти-ру-лиру-лиру…
— В края на краищата, предполага се, че ти ги водиш към Земята — продължаваше Йонеса.
— Но те просто наричат така собствения си свят! — възрази Джони.
— Това са ти го казали те. И освен това са тритони. Като нищо може да си ги повел насам.
Всички погледнаха нагоре, все едно можеха да видят нещо през тавана, застрахователната компания „Т и Ф“ и покрива — например, огромна извънземна флотилия горе, в небето.
— Занасяш се — рече Клатето. — Не можеш да нападнеш планета с цяла сюрия извънземни, които си измъкнал от някаква компютърна игра. Те живеят на екрана. Те не са истински.
— И сега как смяташ да я караш? — попита Йонеса.
— Ами че просто ще карам нататък — отговори Джони. — Кое беше това момиче в магазина?
— Не я знам — вдигна рамене Клатето. — Веднъж съм я виждал — преди да изиграя „Космическа писта“. Момичетата не ги бива много в компютърните игри, защото тяхното пространствено… нещо си там не е чак толкова добро като нашето — продължи той с лековат тон. — Нали разбирате, не можели да мислят в три измерения или нещо от сорта. Нямат нужния инстинкт.
— Капитанката е женска — обади се Джони.
— При гигантските алигатори сигурно е другояче — реши Клатето.
Бигмак смучеше пликче с кетчуп.
— Мислите ли, че извънземните все още ще се навъртат наоколо, когато порасна достатъчно, че да отида войник? — попита той замислено.
— Не — отвърна Йонеса. — Брус Бурята дотогава ще ги е насмел. Ще им е разказал играта.
— Коя игра? — гракнаха те в хор като уморени монаси.
Следобед ходиха на кино. Гледаха „Алабама Смит и императорската корона“. Клатето твърдеше, че филмът бил расистки, но пък Йонеса каза, че доста му харесал. Заспориха може ли филмът да е расистки, щом на Йонеса му харесва. Джони купи пуканки за всички. Имаше и още нещо в този Помирителен период — джобните пари бяха спорадично явление, но пък като ги имаше, бяха повече.
Когато се прибра, яде спагети, после гледа телевизия. Онзи, пирамидалният, маскиран като пустиня, мине се, не мине и цъфваше на екрана. Понякога разправяше и вицове. Журналистите се подхилкваха. На Джони Норман Бурята доста му харесваше. Изглеждаше като човек, който би разговарял с Капитанката.
След това даваха програма за спасяването на китовете. Според тях, това била прекрасна идея.
После човек можеше да спечели много пари, ако успееше да изтрае водещия на телевизионното състезание, вместо, например, да го удуши с някоя мека играчка и да офейка.
След това отново имаше новини. Ходещата пустиня пак се появи, после даваха как бомбите поразяват вражески комини с потресаваща точност. А след това — спорт.
И после…
Добре. Я да видим.
Той включи компютъра.
Да. Космос. Още космос.
И ни помен от Скрий Уий.
Задръж — помисли си той. — Те всичките са в голямата флотилия, нали така. И ме следват. Извел съм ги от… от… от пространството на играта. Сигурно ако вървиш достатъчно дълго, от тук можеш да стигнеш там. И ако вървиш в нужната посока.
Накъде ли съм тръгнал?
Мога ли да се проследя?
Някой друг би ли могъл да ме настигне?
Известно време погледа екрана. Беше по-скучно и от телевизионното състезание.
Рано или късно трябваше да си легне. Докато лошите преследваха Алабама Смит из туземния пазар, той беше мислил много за това.
…Джони си имаше теория за тези пазари. Във всеки шпионски филм, пък и приключенски, имаше преследване из туземен пазар — с купове смешни рикши, които се блъскаха в сергиите, преобърнати маси и крякащи пилци; а теорията му беше следната: става въпрос все за един и същ пазар. Изглеждаше все един и същ. Сигурно някъде на някой сергиджия вече беше започнало ужасно да му писва от всичко това…