— И какво от това? — рече Капитанката.
Мина през стената, после пак провря главата си обратно.
— Запомни — каза тя. — Само ти можеш да спасиш човечеството!
— Вече ти казах, че…
— „Скрий Уий“ е просто името, с което ни наричат човеците — обясни Капитанката. — Да си се замислял някога как е „Скрий Уий“ на скрийуийски?
Сигурно беше спал, но не сънува нищо. Събуди се в късния следобед.
Огромна топка ядрен огън, нажежена до милиони градуси, сияеше ослепително в небето.
Вкъщи нямаше никого. Майка му беше оставила поднос със закуска — което ще рече, че беше наредила на него нов пакет „Снапифлейкс“, лъжица, купичка и бележка с надпис: „Млякото е в хладилника“. Освен това беше изписала отдолу и служебния си телефон. Той знаеше, че номерът е този — но понякога тя използваше телефонния си номер така, както другите хора използват лейкопласт.
Отвори пакета и заровичка из него. Този път извънземното беше опаковано в мъничко, хигиенично хартиено пликче. Беше жълто и всъщност малко приличаше на Капитанката, ако така си присвиеш очите, че почти ги затвориш.
Взе да се мотае напосоки из стаите. Посред бял ден никога не даваха нищо интересно по телевизията — само разни жени, които си приказваха, седнали на канапета. Крадешком метна поглед към улицата — само ей така, да провери дали по нея не се стеле опашка от изгорели ракетни газове, дълга около километър. После пак се качи горе, седна и се втренчи в смълчания компютър.
Добре.
Значи… Първо натискаш копчето за включване. И играта започва. Някак си се чувстваше по-зле, когато се мъчеше да мисли, че просто си седи пред компютъра и си играе.
От друга страна, беше посред бял ден — което ще рече, че повечето хора са на училище или поне са се скатали някъде и си траят. Джони не беше много уверен по въпроса за игровото и истинското време, но може би когато хората бяха на училище, атаките спираха? Но не — сигурно някой играеше на същата игра в Америка или в Австралия, или някъде си.
Освен това, като умреш насън, се събуждаш — ама какво ли става, когато умреш буден?
Ала… скрийуийците ги избиваха — там, навън. Или там вътре. Или тук вътре.
Глупаво правеше Капитанката, че не отвръщаше на огъня с огън.
Ръката му включи компютъра, без той да осъзнава какво прави.
Появи се надписът. Музиката засвири. По екрана запълзя пак същата стара история. Знаеше я наизуст. „Спасителят на цивилизацията“. „Сигурно забвение“.
„Само ти можеш да спасиш човечеството“.
„Че кой, ако не ти?“
Примига. Буквите вече се бяха изнизали. Не можеше да му се е привидяло това последното, допълнителното изречение… Или пък можеше?
После — пак звезди.
Не докосна нито клавишите, нито джойстика. Не знаеше накъде трябва да лети. Общо взето, „направо“ му се виждаше най-добре. Часове наред.
Погледна часовника. Тъкмо минаваше четири следобед. След малко хората ще се приберат от училище. Ще гледат „Тайфата“ и „Тя ще се оправи“, и „Лунни езерца“. Бигмак ще гледа, зяпнал срещу брат си. Клатето ще гледа, докато се опитва да отмъкне заслужените слава и признание от поредния нещастен автор на компютърни игри. Йонеса сигурно нямаше да обръща кой знае какво внимание на телевизора — апаратът просто ще си работи, докато Йонеса си пише домашните. Йонеса винаги си пишеше домашните веднага след като се прибере от училище и не обръщаше внимание на нищо друго, докато не си ги напише така, че сам да е доволен. Но всички гледаха „Тайфата“.
Не и Джони — днес.
Усети, че го обзема смътна гордост от това. Телевизорът беше изключен. А той си имаше друга работа.
Някъде през последните десетина минути беше взел едно решение. Не беше сигурен точно какво, но го беше взел. Така че трябваше да го изпълни. Каквото и да беше то.
Отиде в банята и се пробва с термометъра. Беше електронен термометър, майка му го беше поръчала по някакъв каталог — показваше и времето. Всичко в този каталог имаше вграден дигитален часовник вътре. Дори и чадърът за голф, който служеше и за Удобна масичка за пикник. Дори и уредът за премахване на мъха от чорапите.
„Когато се притеснявате за часа, вие най-често се притеснявате, че не знаете колко е часът. Край с притесненията!“ — измърмори си Джони, набута термометъра в устата си и го държа там нужните двадесет секунди.
Температурата му беше 16:04o.
Нищо чудно, че му беше студено.
Върна се в леглото, все още с термометъра в уста, и пак погледна екрана на компютъра.