— Йонес?
— Ъ?
— Тия, вашите кораби, имат ли някакви оръжия?
— Ъъъ… Как трябва да изглеждат?
— На джойстика трябва да има червено копче.
— На моя няма.
— Ами ти, Клати? Бигмак?
— Тцъ.
— Кое е джойстикът? — попита Бигмак.
— Онова, дето караш с него.
— Избърши горчицата от него и погледни — обади се Йонеса.
— Няма никой — съобщи Бигмак.
Невъоръжени — помисли си Джони. — И бавни. Един удар с ракетка — и хоп! — Клати се е насадил посред най-голямото сирене във вселената. Какво става с хората, когато ги сънувам? Защо всичко върви все накриво?!
— Ще дръпна напред да видя какво става — обади се той и натисна копчето. Бързо.
Трима играчи атакуваха скрийуийската флотилия. Скоро останаха двама — Джони беше държал на мушката си единия през цялото време, докато идваше насам. Зави през облака дим на мястото на експлозията и се засили толкова бързо към следващия нападател, че направо подбутваше отзад собствената си ракета.
Врагът се беше насочил към капитанския кораб; играчът явно не поглеждаше радара си. Нов взрив — вече зад Джони; беше се насочил към третия играч.
Осъзна, че прави всичко насъзнателно. Очите и ръцете му вършеха всичката работа — той просто наблюдаваше отвътре.
Третият играч беше забелязал танкерите. Забеляза и него, зави и успя да изстреля насреща му няколко снаряда.
О, не. Умът на Джони бръмчеше като машина — преценяваше скорост, разстояние…
Усети, че корабът подскочи, но успя да го стабилизира. После нагласи мерника.
Натисна копчето с палец и го задържа, докато бибипкането не му съобщи, че е изгърмял каквото е имал за гърмене.
След малко червената мъгла се разнесе. Откри, че в мозъка му отново са започнали да се прокрадват мисли. Движеха се бавно, сякаш не знаеха точно къде се намират — като хора, сновящи из руините на бомбардиран град, които се промъкват през развалините и се опитват да различат познатите стари силуети…
Усещаше метален вкус в устата си. Лакетът го болеше — сигурно го беше фраснал някъде при завоя.
Нищо чудно, че си измисляме правила — помисли си той. — Според Капитанката е странно, но не и според нас. Просто си знаем какво ще представляваме, ако нямаме правила…
До комуникационния екран святкаше лампичка. Някой искаше да разговаря с него. Щракна копчето.
На екрана се появи лицето на Капитанката.
— А, Джони! Страхотна техника!
— Да. Но аз трябваше да…
— Разбира се. Виждам, че си довел и приятели.
— Нали каза, че имате нужда от храна.
— Даже още по-голяма. Последната атака беше ужасна.
— Вие изобщо ли не стреляте?
— Не. Предадохме се — напомням ти го. Освен това не трябва да спираме. Поне някои от нас ще стигнат до границата.
— Граница ли? — учуди се Джони. — Мислех си, че отивате на някаква планета…
— Първо трябва да прекосим границата. Отвъд границата вече нищо не ни застрашава. Дори и ти можеш да дойдеш с нас. Ако се бием, всички ще измрем. Ако бягаме, някои от нас ще оживеят.
— Май хората не могат да мислят по този начин — заключи Джони. Погледна през илюминатора. Танкерите се приближаваха.
— Вие сте бозайници. Бързи. Топлокръвни. Ние сме амфибии. Студенокръвни. Бавни. Логични. Някои от нас ще преминат отвъд. Ние се плодим бързо. За нас всичко това има смисъл. За мене има.
Образът на Капитанката се измести в ъгъла на екрана. В другите три се появиха Клатето, Бигмак и Йонеса.
— Страхотна стрелба — похвали го Бигмак. — Като отида войник…
— На екрана ми има жаба — оплака се Клатето.
— Това е… Тя е техният капитан — обясни Джони.
— Жена началник? — удиви се Йонеса.
— Нищо чудно, че извънземните все губят — заключи Клатето. — Да бяхте видели колата на майка ми…
— Хммм, такова… Тя май ви чува. Стига сексизъм! — скара им се Джони.
Капитанката се усмихна.
— Приканвам другарите ти да разтоварят така очаквания си товар.
Най-накрая разбраха как ставаше. Цялата средна част на танкера се отделяше. Малки скрийуийски корабчета — седалка, моторче и похлупак за пилота — изтикаха товара в търбусите на по-големите кораби. Без тази си част танкерите представляваха само кабина, мотор и голяма празна мрежа от греди.
Джони гледаше как резервоарът на Йонесовия кораб леко се изнизва през люка на капитанския кораб.
— Ъ-ъ, такова… ако… ако като ги изсипвате от пакетите, такова, намерите, такова, ако в купичката ви падне нещо пластмасово… — рече той. — Е… това е просто шегичка. Не е нарочно.
— Благодаря.
— Ако запазите капаците на кутиите, може да спечелите и „Форд сиера“ — обади се Йонеса. Гласът му леко трепереше — опитваше се да говори като някой, който всеки ден си приказва с извънземни. — И ще публикуват снимката ви в „Домашен журнал“.