— Би ни било много от полза. Някои от коридорите в този кораб са ужасно дълги.
— Я стига тъпотии! — сряза ги Бигмак. — На него… на нея никога няма да й дадат голямата награда!
— Така ли? Значи, ще трябва да се задоволим с шестте хиляди комплекта тенджери — рече Капитанката.
— Как ще се върнем? — попита Клатето.
— Как дойдохте тук?
Клатето се намръщи.
— Как наистина дойдохме тук? Преди минутка бях… бях… и сега — ето ме тук. Ето ни всичките тук.
— Като стана въпрос за това, откъде се взеха тия хамбургери и млякото? — попита Бигмак.
— Всичко е наред — успокои ги Йонеса. — Нали вече ви казах! Ние всъщност не сме тук. Ние сме просто проекции на неговата тревога. Четох го в някаква книга.
— Страхотно успокоение — рече Клатето. — Струва си да го знае човек, когато се намира в открития космос, на милиарди километри от дома. Та… как ще се връщаме?
— Де да знам — вдигна рамене Джони. — Аз, общо взето, го правя чрез умиране.
— Няма ли някакъв друг начин? — обади се Йонеса след дълга, замислена пауза.
— За мене май не. Това тук е игровото пространство. И за да се измъкнеш от него, трябва да умреш — обясни Джони. — Но вие сигурно можете просто да се върнете обратно с корабите. Не съм съвсем сигурен, че с вас може да се случи нещо лошо. Вие не играете… наум, искам да кажа.
— Ами… — подхвана Клатето.
— Но на ваше място бих тръгнал веднага — посъветва ги Джони. — Преди да са се домъкнали и още играчи.
— Бихме останали да ти помагаме — рече Клатето, — но тези машини нямат оръжия, нали разбираш.
Като че ли беше разтревожен.
— Да бе. Колко тъпо, че не се сетих — любезно рече Джони.
— Йонеса може да е прав и ти просто да си ни въобразяваш — каза Клатето, — но дори и на въображаемите хора не им се умира, предполагам.
— Прав си.
— Ще идваш ли утре на училище?
— Може и да дойда.
— Добре. Ами… чао тогава.
— Аре.
— Дръж се, а, Джони? — тревожно се обади Йонеса.
— Ще се опитам.
— Да, сбъркай ги тия извънземни! — викна Бигмак и танкерите завиха обратно.
Джони все още ги чуваше как си говорят, докато се отдалечават.
— Обърка се, Бигмак. Джони е от извънземните!
— Кво? Значи, те са на наша страна?
— Не, те са си на тяхна страна. И Джони — и той е на тяхна страна.
— Ами ние на чия страна сме тогава?
— На негова.
— О-о. Схванах. Ъ-ъ… Йонес?
— Кво?
— Кой тогава е на наша страна?
— Ами той, предполагам.
— Че има ли тогава някой на другата страна?
Корабите се превърнаха в точки на екрана на радара, а после изчезнаха зад ръба му.
Накъде — Джони и представа си нямаше.
Сигурно съм поискал да бъдат тук или пък съм ги сънувал, знам ли. Но не трябва да го правя пак. Може би те всъщност не са тук, но не искам да гледам как приятелите ми умират. Не искам да гледам как никой умира.
Поне аз съм си на моя страна.
Огледа небето.
След малко Капитанката се обади:
— Ти няма ли да тръгваш?
— Още не.
— Искаш да кажеш, ще чакаш да умреш…
Джони сви рамене.
— Това е единственият начин да се измъкна оттук… Бий се, докато умреш. Така е във всички игри. Просто се надяваш, че следващия път ще стигнеш малко по-далече.
На екрана все още не се появяваха други нападатели. Флотилията изглеждаше неподвижна, но всъщност беше набрала доста голяма скорост. С всяка секунда навлизаше все по-надълбоко в игровото пространство. Всяка секунда означаваше, че все по-малко и по-малко играчи биха имали търпението и решителността да продължат да я търсят.
Наля си от гнусната питателна супичка.
— Джони?
— Да?
— Аз май доста те поразстроих преди време, когато ти заявих, че хората били кръвожадна и опасна раса…
— Е… Да. Малко.
— В такъв случай… бих искала да ти кажа… че съм ти благодарна.
— Не разбирам.
— Задето си на наша страна.
— Да, ама аз не съм кръвожаден!
— Значи, сигурно преди малко някой друг е пилотирал кораба ти, така ли излиза?
— Не. Трудно ми е да ти го обясня — рече Джони. Първо на първо, трябваше да успее някак си да го обясни сам на себе си.
— Да мина ли на някоя по-приятна тема за разговор?
— Не си длъжна — отговори Джони. — Искам да кажа, нали си началник. Сигурно си имаш работа.
— О, корабите си се управляват сами — усмихна се Капитанката. — Летят си, докато не се треснат о нещо. Няма какво толкова да се прави. Грижи за ранените и така нататък. Рядко имам шанса да си поговоря с човек. Та… що е това „сексизъм“?