— Кво?
— Ти я каза тази дума.
— О, това ли… Това означава просто, че трябва да се отнасяш с хората като с хора и такова… да не си мислиш, че момичетата не могат да се справят с това и онова. Говорихме за това в училище. Има сума ти неща, дето повечето момичета не ги могат, но трябва да се преструваме, че ги могат, и така все повече от тях ще ги могат. Ами това е.
— Предполагам, че има и разни неща, които момчетата не могат?
— О… Амче да… Само че това са женски работи — отвърна Джони. — Както и да е, разни момичета стават например инженерки и всякакви такива, значи, ако искат, могат всичко да си вършат както трябва.
— Да надскочат ограниченията на пола си. И дори да задминат другия пол. Да. При нас е горе-долу същото. Някои индивиди проявяват достоен за благоговение стремеж да успеят, да направят кариера в област, която традиционно се смята за неподходяща за техния пол…
— Като тебе например — вметна Джони.
— Говорех ти за Главния артилерийски офицер.
— Но той е мъж! Искам да кажа, мъжки екземпляр…
— Тъкмо де. По традиция воините на Скрий Уий са жени. Жените имат по-голяма склонност към битки. Предците ни са се били, за да защищават вировете, в които се развъждли… Мъжете не се бият. Но в неговия случай…
На екрана на радара се появи точка.
Джони остави чашата си и се вгледа внимателно в нея.
Обикновено играчите се втурваха право към флотата. Но не и този. Рееше се точно до ръба на екрана и си стоеше все там — летеше със скоростта на скрийуийските кораби.
След малко от същата посока се зададе и втора точка и започна да се приближава.
Този поне като че ли си беше поредният играч.
Някъде дълбоко в мислите на Джони се мотаеше едно гадничко уравнение. Ставаше въпрос за ракетите. В „Само ти можеш да спасиш човечеството“ се полагаха по шест ракети на ниво. Изстреляш ли ги веднъж — това е. Така че колкото по-дълго останеш жив, толкова по-малко ти оставаха, за да се биеш. Но всички атакуващи играчи имаха по шест ракети. А той вече имаше само четири. Свършеха ли му — толкова. Една добре прицелена ракета — и край с него. При тези обстоятелства загубата си беше сякаш вградена в цялата работа.
Нападателят се приближаваше. Но погледът на Джони постоянно се плъзгаше към точката до ръба. Тя сякаш дебнеше — като акула, която се влачи подир издишащ надуваем дюшек.
Включи свръзката.
— Нападателю! Нападателю! Спри веднага!
Те не могат да говорят — помисли си Джони. — Те са просто играчи, не са вътре в играта. Нито могат да говорят, нито да слушат.
Откри, че механично е прицелил една ракета в приближаващата се точка. Но това не можеше да е единственият начин. Рано или късно се налагаше да проговориш, макар и само заради това, че вече няма какво да мяташ по противника.
Нападателят изстреля ракета. Тя мина покрай Джони и се изгуби в открития космос.
Не са истински — мина му през ум. — Трябва да си мислиш, че не са истински! Иначе няма как.
— Нападателю! Това е последният ти шанс! Виж какво, сериозно ти говоря!!!
Натисна копчето. Корабът се разтресе леко и ракетата изскочи. Нападателят действаше бързо. Както и ракетата. Срещнаха се и се превърнаха в разширяващ се червен облак. Той обви кораба на Джони като пушек.
Някой някъде мигаше на парцали срещу екрана си и сигурно сипеше ругатни. Поне така се надяваше Джони.
Онази точка все още се рееше на ръба на екрана. Дразнеше го — все едно да те сърби, където не можеш да се почешеш. Не, така не се играеше. Забелязваш извънземен и стреляш по него — нали всъщност това беше цялата игра!!!
Този, дето само се спотайваше в далечината и дебнеше, го изнервяше. Държеше се така, както би се държал някой, който хммм…
…приема всичко насериозно.
Капитанката седеше на бюрото си, вперила поглед в големия екран. Дъвчеше. Каквото ще да е, все беше по-добро от онези водорасли — дори и… (тя погледна опаковката), дори и Захаросани царевични пръчици в студен говежди лактат, хрупкави и сладки, но с някакви странни твърди неща в…
Бръкна с нокът в уста, взе да чопли между зъбите си и най-накрая го напипа.
Измъкна го и го погледна.
Беше зелено и имаше четири ръце. Повечето от които държаха по някакво оръжие.
Зачуди се за кой ли път какви бяха тези работи. Главният медик беше предположил, че всъщност това са някакви зловредни гризачи, нападащи хранителните запаси. Сред екипажа пък се бе разпространила версията, че тези неща имат някаква връзка с религията. Може би бяха принесени в жертва на боговете на храната?
Внимателно го постави на бюрото си. При подходящо осветление, реши тя, това нещо прилича малко на Главния артилерийски офицер.