После отвори мъничката клетка до купичката и пусна птичките.
Сред далечните предци на скрийуийците имаше и такива, които много приличаха на алигатори и някои от навиците им се бяха предавали по наследство. Капитанката отвори уста докрай — което накара горната и долната й челюст да се разчекнат така, че да се просълзи човек.
Птичките скокнаха вътре и се захванаха да чистят зъбите й. Една от тях си намери мъничка отломка от пластмасов лазерен пистолет.
Онзи кораб се беше размърдал. Все още се държеше на далечно разстояние и описваше широки кръгове около флотилията. Беше станал свидетел на още едно нападение: Джони се бе отървал от натрапника с една ракета и няколко изстрела, макар че мигащата червена лампичка на таблото му съобщаваше, че нещо някъде е престанало да работи. Сигурно пак второстепенните помпи.
— Джони?
Беше Капитанката.
— Да? Следиш ли го?
— Да. Обикаля между нас и границата. В момента е точно на пътя ни.
— Не можете ли някак си да го заобиколите?
— Флотилията наброява повече от триста кораба. Трудничко ще е.
— Като че ли чака нещо… Ще… ще рискувам да хвърля едно око.
Остави кораба си да задмине флотилията и се устреми към далечната точка.
Тя не направи никакъв опит да се дръпне от пътя му.
Беше космически кораб — съвсем същият като неговия. Всъщност, в известен смисъл… това си и беше неговият кораб. В края на краищата, в цялата игра имаше само един звездолет — онзи, който пилотираш ти, за да спасиш човечеството. Всеки летеше все с него… — в известен смисъл.
Беше увиснал сред звездите, безжизнен като Космически нашественик. Джони се приближи — вече виждаше добре кабината и дори силуета на някаква глава вътре. С шлем. Всеки носеше шлем — така беше нарисувано на обложката. В звездолет се носи шлем. Нямаше представа защо. Сигурно художниците си мислеха, че има голяма вероятност да се изсулиш от креслото си при завоите.
Опита се пак да влезе във връзка.
— Хей? Чуваш ли ме?
Не се чу нищо освен съскането на вселената в микрофона.
— Аз пък си мисля, че ме чуваш. Имам такова усещане.
Мъничкото мехурче на шлема се обърна към него. През опушеното стъкло се виждаше не по-добре, отколкото през чифт слънчеви очила, когато се взираш през стъклата от външната им страна, но той знаеше, че го наблюдават втренчено.
— Какво чакаш? — попита Джони. — Виж какво, знам, че ме чуваш! Не ми се ще да се наложи да…
Другият кораб ревна и оживя. Втурна се към прииждащата флота, насочил към нея две копия от синя светлина.
Джони изруга тихичко и срита мотора си. Нямаше надежда да настигне нападателя. Онзи имаше предимство още на старта, а и боен звездолет на пълна газ си беше боен звездолет на пълна газ.
Беше извън обхвата на оръжията му. Втурна се след него.
Виждаше напред някои от големите кораби от флотилията, които тромаво се дърпаха встрани. Бавно се разпръсваха, като внимаваха да не се блъснат един в друг. Наблюдавана отпред, гледката приличаше на разтварящо се цвете.
Нападателят се втурна с рев навътре във флотилията. После се преобърна леко и изтреля шест ракети една след друга. След миг два малки скрийуийски изстребителя избухнаха, а един от по-големите кораби се завъртя около оста си: беше го улучил.
Нападателят вече се беше насочил към поредния изтребител. Налагаше се Джони да признае — правеше го красиво. Никога досега не беше осъзнавал колко лоши пилоти са другите играчи. Пилотираха като хора, които живеят на земята: ляво-дясно, нагоре-надолу — дървена работа. Всъщност — като някой, който движи нещо по екран.
Но този нападател се носеше и извърташе като лястовичка в полет. И при всяко извръщане на прицела на оръдията му заставаше по някой скрийуийски кораб. Дори и да му отговаряха с огън, нямаше да го улучат освен по случайност. Корабът му описваше пируети.
Лицето на Капитанката се появи на екрана.
— Трябва да го спреш!!!
— Опитвам се! Опитвам се! Да не би да си мислиш, че само си седя и го гледам?!
Нападателят зави. На Джони не му беше хрумвало, че е възможно звездолет да се приплъзва, но този тъкмо това и правеше. Спря само за миг, двигателите му забавиха ход и се втурна обратно нататък, откъдето беше дошъл.
И застана тъкмо на мерника му.
— Ей, спри! — кресна той. Ракетата му беше готова. Защо ли си правеше труда да крещи? Играчите не чуваха, те само гледаха играта на екрана…
— Кой си ти?
Гласът беше много чист и много човешки. Капитанката говореше така, сякаш се беше научила да говори по учебник, но този глас бе глас на някой, който приказваше горе-долу от едногодишната си възраст.