— Чуваш ме!
— Махни се от пътя ми, тъпако!
Двамата пилоти се взираха един в друг — през разстоянието помежду им, което много, много бързо се топеше.
И преди съм го чувал — помисли си Джони. — Този глас. Чуваш цялата пунктуация…
Не се сблъскаха… — не точно. Когато двата кораба се отъркаха странично, се разнесе скърцащ звук. Раздраха се перки, раздраха се резервоари, а после и двата отхвръкнаха встрани, лъкатушейки като пияни.
Контролното табло пред Джони се превърна в маса от червени светлинки. Кабината се пропукваше…
— Идиот! — кресна радиото.
— Всичко е наред! — побърза да извика Джони. — Просто се събуждаш и…
Корабът му избухна.
7. МРАЧНАТА КУЛА
Термометърът показваше 16:34.
В игровото пространство времето течеше по-иначе.
Няма значение колко често умираш — не можеш да му свикнеш и това си е. Не можеш да напреднеш с трениро…
Тя го беше чула. Вътре в играта.
Надигна се рязко.
Скрийуийците бяха вътре в играта, защото това беше техният свят. Клатето и останалите всъщност не бяха вътре — почти беше сигурен, че ги е сънувал, защото му трябваше някой, който да докара танкерите с храна.
Но нейния глас го беше чувал — при Пейтъл. Този звънлив, рязък глас, по който съвсем ясно си личеше, че собственичката на въпросния глас смята целия свят за малоумен — затова трябва да му се говори като на бебе или на чужденец.
На екрана продължаваше да се разстила празното пространство.
Трябваше да я намери. Освен всичко друго човек, който пилотира така кораб, не трябва да бъде пускан да припари близо до скрийуийците.
Клатето сигурно я знаеше коя е.
Когато се изправи, откри, че стаята се върти около него. Сигурно наистина е болен, хрумна му. Е, нищо чудно. Че какво друго да очакваш с този Помирителен период и с това тъпо училище, и с тези родители, дето ти се правят на приятели, и за капак на всичко — да спасяваш цяла извънземна раса, вместо да се наспиш като хората! Че как да не се разболееш?!
Довлече се някак си до коридора, взе телефона и го отнесе в стаята си. Тъкмо измъкна антената и телефонът иззвъня.
— Ъ-ъммм… Ало. Блекбъри — две-три-девет-девет-осем-нула — койсеобаждамоля?
— Ти ли си, бе? Аз съм.
— О, здрасти, Клати.
— Да не си нещо болен?
— Грип. Клати, виж кво…
— Чел ли си днешните вестници?
— Не. Мама и татко си ги занесоха на работата. Клати…
— Във вестника пишеше за „Гоби софтуер“. Чакай така… Ето какво пише: „Никакви срещи от двадесет и първия вид“. Това е заглавието.
Джони се поколеба.
— И какво пише по-нататък? — попита той много предпазливо.
— Какво значи „сезиран“?
— Ми… като „осведомен“ — обясни Джони.
— Та тук пише, че били сезирани за потоп от оплаквания, залял „Гоби софтуер“ и магазините за компютърни игри, по повод „Само ти можеш да спасиш човечеството“. Щото те нали писаха, че щели да дават по пет лири, ако застреляш всичките извънземни… Хората си купуват играта — и вътре няма никакви извънземни! И „Гоби софтуер“ са се вкарали в голяма беля — заради Търговския закон. И постоянно използват думата „хакер“ — довърши Клатето с презрителния тон на човек, който знае какво точно е хакер и е наясно, че повечето журналисти не знаят. — Цитират и Ал Рампа, президента на „Гоби“. Той разправя, че събират всички копия на играта и ако им изпратиш оригиналните дискети, ще ти пратят образец от новата си игра „Додж Сити 1888“. Във „ФААззззАААП!“ я бяха оценили с четири звезди!
Събират игрите…
— Да, ама ти нямаш оригиналните дискети — обади се Джони. — Едва ли въобще ти се намира такова нещо като оригинална дискета.
— Не, обаче познавам един, дето брат му си я купи — радостно се захили Клатето. — Значи, проблемът бил в играта! И в крайна сметка ти не си се смахнал.
— Никога не съм разправял, че съм се смахнал!
— Да, ама… такова де, знаеш как е. — Клатето като че ли се сконфузи.
— Клати?
— Кажи.
— Познаваш ли го онова момиче, дето го видяхме при Пейтъл?
— О, тя ли? И кво тя?
— Знаеш ли коя е?
— Май беше нечия сестра.
— Чия?
— Ходи в някакво специално училище за безнадеждно умни. Казва се Кайли или Кристъл, някакво такова измислено име беше. За какво ти е?
— Ами нищо. Просто щото се опъна на Пейтъл за играта, сигурно… Та кой е брат й?
— Ами един, как се казваше… Уф… Ох, да бе, Цамбура. Приятелче на Бигмак. Сигурен ли си, че си добре?
— Да. Добре съм. Доскив.
— Доскив. Утре ще идваш ли?
— Май да.
— Аре.
— Аре.
Бигмак не вдигна телефона. Там, където живееше Бигмак, хората и писма не получаваха много често. Даже апашите ги беше страх да ходят там. Хората приказваха за квартал „Джошуа и Клемънт“ по същия начин, както сигурно едно време са говорели за Черната дупка в Калкута или за Светата инквизиция.