Кулата се издигаше самотна и черна на фона на небето като нечий последен зъб.
Наоколо нямаше кой знае какво: е, имаше една редичка магазинчета със заковани с дъски витрини, но си личеше къде е минал огънят. Имаше и една кръчма, построена от неонови светлини и червени тухли — казваше се „Веселият фермер“.
Кулата беше спечелила награда през 1965 година — тъкмо преди да започне лека-полека да се разпада. Тук вечно духаше вятър. Дори през най-спокойните дни хали надуваха ледени свирки из бетонните коридори. Това място беше нещо като резерват за ветрове. Ако квартал „Джошуа и Клемънт“ беше съществувал преди две-три хиляди години, сигурно тук щяха да прииждат хора от цялата страна, за да се принесат в жертва на бога на вятъра.
Бащата на Джони му викаше „Ротвайлерови хълмове“. Докато се качваше по стълбите (асансьорите бяха спрели да работят още през 1966-та), Джони ги чуваше как лаят. Като че ли всички в кулата ги беше страх — и то ги беше страх предимно един от друг.
Бигмак живееше на четиринадесетия етаж с брат си, приятелката на брат си и един питбул на име Клинт. За брата на Бигмак се знаеше — от що-годе достоверен източник, — че препродава видеоуредби по неофициален път.
Джони почука плахо — надяваше се, че е било достатъчно силно, за да го чуят хората, но и достатъчно тихо да не го чуе Клинт. Де тоя късмет. Иззад вратата изригна звукова стена.
След малко издрънча верига и вратата леко се открехна. Едно подозрително око надникна — горе-долу на височината, където трябва да се намира едно нормално око; метър по-надолу закипя някаква объркана дейност: Клинт се опитваше да провре и двете си очи заедно с всичките си зъби в същата тази тясна пролука.
— Кво?
— Бигмак тука ли е?
— Не знам.
Това Джони го знаеше. В апартамента имаше едва четири стаи. Семейството на Бигмак беше огромно и живееха из целия град и практически нито един негов член не знаеше къде се намира друг негов член, докато не са съвсем наясно кой ги пита за него.
— Аз съм Джони Максуел. Учим в един клас.
Клинт се опитваше да провре глава, широка петнадесет сантиметра, в дупка, широка пет сантиметра.
— А, да. — Джони усети, че го разглеждат внимателно. — Долу в кръчмата е. Чао.
— О, благодаря — отговори Джони с, както се надяваше, нормален глас.
Бигмак беше на тринадесет години. Но за собственика на „Веселият фермер“ разправяха, че сервирал на всеки, който не пристигал в кръчмата на тротинетка.
Пък и така и така на връщане трябваше да мине покрай кръчмата. Малко потръпна при мисълта, че ще трябва да влезе вътре. Лесно му беше на Бигмак. Откакто се е е родил, изглеждаше на седемнадесет. Обаче излезе, че Бигмак бил отвън — беше се облегнал на капака на една кола. С него бяха и две приятелчета. Докато Джони идваше към тях, те го зяпаха втренчено. Онзи, който нехайно си играеше с дръжката на вратата, се изправи и го загледа на кръв.
Джони се опита да докара малко по-наперена походка.
— Здрасти, Джони — поздрави го Бигмак, но май с половин уста.
Тук той е по-различен — помисли си Джони. — По-стар и по-корав.
Другите двама се поотпуснаха. Бигмак познаваше Джони. Това засега го правеше приемлив за тях.
— Не те виждам често насам — рече Бигмак. — Почнал си да пиеш или кво?
Джони усети, че ако заприказва за кока-кола, ще му се отрази много зле на реномето. Затова реши да пропусне въпроса покрай ушите си.
— Търся Цамбура. Клатето разправя, че си го познавал.
— За кво ти е притрябвал? — попита Бигмак.
В училище до зида или долу, около супера, Бигмак изобщо нямаше и да го пита. Но тук правилата бяха други. Също както в училище — там Бигмак се опитваше да скрие колко е добър по математика, а тук — че е способен да води нормален разговор.
Обаче Джони намери начин да се справи.
— Всъщност, сестра му ми трябва — заяви той.
Едното от приятелчетата на Бигмак се изкиска.
Бигмак хвана Джони за лакета и го дръпна леко настрани.
— Защо си се довлякъл чак тука? Можеше да ме питаш и утре в училище…
— Много е… Много е важно.
— Ей, Бигмак! Идваш ли или как?
Бигмак погледна през рамо.
— Не мога — отвърна той. — Тука трябва да оправям едни работи.
Едното от хлапетата каза нещо на другото и двамата се разхилиха. После се вмъкнаха в колата. След малко и моторът забоботи, колата се чукна о тротоара и се стопи в нощта. Чу се как изсвириха гумите на завоя, когато колата влезе в насрещното движение.