Та значи, ето как го пишеше в книжката: скрийуийците бяха изникнали от нищото и бомбардирали няколко обитавани от хора планети. И бяха разпертушинили почти всички звездолети. И накрая останал само един — този, експерименталния. И той е единственото нещо, изпречило се на пътя на скрийуийските орди. И само ти… — това ще рече: Джон Максуел, дванадесетгодишен, — след като се прибереш от училище и преди да хапнеш нещо и да се заловиш с домашните си, можеш да спасиш човечеството.
И никъде не се споменаваше какво точно трябва да правиш, ако скрийуийските орди изобщо не желаят да се бият.
Той включи компютъра и натисна клавиша „старт на играта“.
Ето го пак кораба — точно в средата на екрана.
Джони хвана замислено джойстика.
На екрана мигом се появи съобщение. Е, не точно съобщение. По-скоро картинка. Половин дузина яйцевидни топчици с опашчици. Нито мърдаха, нито шаваха.
Що за съобщение? — помисли си той.
Може би трябваше да изпрати някакво специално съобщение. „Пукни, влечуго!“ май не звучеше много подходящо за момента.
Набра:
— Кво става?
На екрана незабавно се появи изписан с жълти букви отговор:
— Предаваме се. Не стреляй. Виж — това са снимки на децата ни.
Той изписа:
— Тва някакъв номер ли е, Клати?
Този път отговорът се позабави.
— Никакъв номер не клати. Предаваме се. Стига вече войни.
Джони се замисли, после изписа:
— Ама вие нетрябва дасе предаавет.
— Искаме да си отидем у дома.
Джони изписа:
— В кингата пише, че сте унищо жили сумати планети.
— Лъжи!!!
Джони зяпна срещу екрана. Онова, което искаше да изпише, беше следното: "Не, ама такова, искам да кажа, то това не може да го бъде, вие сте извънземни, не може да не искате да не стрелят по вас, извънземните от никоя друга игра никога не са преставали да извънземстват по екрана и никога не са казвали: „Не ЩеМ да си Ходим.“
А после му хрумна:
Те просто никога не са имали тази възможност! Не са могли.
Но сега игрите са къде-къде по-усъвършенствани.
Едно време старите мегазоиди изобщо не изглеждаха истински. Нито пък имаше книжки за тях, нито многоцветни графики.
Сигурно това е Виртуалната реалност, дето все приказват за нея по телевизията.
Той изписа:
— Ама това, в края на краищата, е само игра!
— Какво е игра?
Изписа:
— КОИ сте вие?
Екранът присветна. Отсреща го погледна нещо, което приличаше мъничко и на тритон, но по-скоро на алигатор.
— Аз съм капитанът — изписаха жълтите букви. — Не стреляй!
Джони натрака:
— Аз стрелям по вас, вие стреляте по мене. Такава е игарта.
— Но ние умираме.
Джони изписа:
— Ами понякога и аз умирам. Много често умирам даже.
— Но ТИ пак оживяваш.
Джони за миг се втренчи в думите. После изписа:
— Че с вас не е ли същото?
— Не. Как да е същото? Ние умрем ли, сме мъртви. Завинаги.
Джони отчаяно зачука по клавишите:
— Не, не е вярно, щото при първата мисия трябва да унижощиш три кораба преди първата палнета. Мноог пъти съм го играл и корабите все са си три…
— Но са други кораби.
Джони се позамисли и изписа:
— Ами какво става, когато изключа компютъра?
— Не разбираме въпроса.
Ама че тъпотия — помисли си Джони. — Тая игра е много особена. Сигурно е някаква специална мисия или нещо такова…
Изписа:
— Защо пък да ви вярвам?
— ПОГЛЕДНИ ЗАД СЕБЕ СИ.
Джони се изпъна на стола. После се извърна назад — много предпазливо.
Разбира се, там нямаше никого. А и защо да има? Това беше игра.
Тритонската физиономия беше изчезнала от екрана, заместена от познатата му картинка — вътрешността на космически изтребител. Виждаше се екранът на радара…
…покрит с жълти точки.
Жълто — за врага.
Джони грабна джойстика и обърна звездолета обратно. Да, цялата флота на Скрий Уий беше там. В пространството зад него увисваха кораб след кораб. Малки изтребителчета, големи крайцери, огромни, масивни бойни звездолети.
Ако беше на мушката на всичките и ако всички стреляха…
Не искаше да умира.
Чакай, чакай, я задръж. Ти не умираш. Просто започваш играта отново.
Това беше откачена работа. И беше време да се сложи край.
Изписа:
— Добреде и сега кво?
— Искаме да си отидем у дома.
— Добре де, няма порблеми.
— Осигури ни безопасно отстъпление.