— Според мене, никак не ти се ще да се приближаваш — заяви му той.
Бигмак се изтръгна от хватката му тъкмо когато полицаите успяха да отворят с лост смачканата врата.
Бигмак се втренчи нататък.
После се обърна, притича до ниската бетонна ограда и повърна.
Когато Джони се приближи, цялото тяло на приятеля му се тресеше от студ и ужас.
— Майната ти, в тая кола можех да съм и аз, копеле…
Бигмак повърна пак и оля Арнолд Шварценегер от глава до пети. Джони свали якето си и го метна върху треперещите му рамене.
— …те все ме навиваха, казвах им аз, виках им…
— Да, да, да. — Джони се огледа. — Виж, ти си седи тука… Ей там има телефон… ти си седи и не мърдай оттук, става ли? Седи си тук и…
— Не ме оставяй!
— Кво? О… Добре. Хайде. Ела тука…
Щрак!
— Ало, тук…
— Йонес? Джони се обажда.
— Кажи.
— Майка ти довечера дежурна ли е?
— Не, тази седмица е дневна смяна. Що?
— Можеш ли да я накараш да дойде с колата до Уидъридж Роуд?
— Ей, кво става? Звучиш, като че…
— Млъкни сега! Накарай я, става ли? Моля ти се! За Бигмак става въпрос!
— Какво му е?
— Йонес! Важно е! Наистина е много важно!
— Добре, добре… Ей! Това да не е сирена?
— Обаждаме се от уличен телефон. По-добре да донесе одеяло или нещо такова. И по-бързо, че тука смърди яко.
— Сирена беше, нали?
— Сирена беше.
Той затвори телефона.
Бигмак вече не повръщаше. Вече нямаше какво да повръща. Просто се беше облегнал на вратата и трепереше.
— Ей сега идват — каза му Джони с възможно най-бодрия глас, който успя да докара. — Тя е медицинска сестра. Разбира ги тия работи.
Навън едната линейка потегли. Навсякъде сновяха пожарникари. Някои вадеха разни уреди от колата.
Бигмак наблюдаваше втренчено.
— Сигурно нищо им няма — обади се Джони. — Да се смае човек как хората…
— Джони?
— Да?
— Който изглежда така, не може да му няма нищо — рече безизразно Бигмак. — Всичко беше оплескано с кръв.
— Ама…
— Брат ми, ако разбере, ще ме убие. Той разправя, че ако пак се забъркам с ченгетата, щял да ме изхвърли през прозореца. Ако разбере, ще ме убие.
— Ами значи, няма да разбере. Ти нищо не си направил. Просто сме се размотавали тук и после на тебе ти е станало лошо. Това е.
— Ще ме убие!
— За какво? Никой нищо не знае освен мене — а пък аз не знам нищо. Обещавам!
Когато Джони се прибра, вече беше станало осем часът. Остави якето си под навеса — по-късно щеше да го измъкне оттам и да го почисти с гъбата — и каза, че е бил у Йонеса, което, първо, си беше вярно и, второ, си беше добър начин да избягваш всякакви въпроси — родителите му одобряваха Йонеса по расови причини. Ако имаха нещо против, че ходи у Йонеса, значи, имаха нещо против Йонеса. Много удобен приятел беше този чернокож Йонес.
Както и да е — то сега и вечеря никой не готвеше. Мисис Йонес му беше направила у тях горещ шоколад, но Джони не се бе съгласил да остане за вечеря — това предполагаше, че вкъщи не ти се случва много често да вечеряш, и затова не можеше да си позволи да приеме. Тя беше сложила Бигмак да си легне. Бигмак със скинарската подстрижка.
Притопли си в микровълновата фурна нещо, именувано „Истинска креолска лазаня“. Освен това на пакета пишеше, че порциите били четири. Да бе, ако бяха за джуджета.
Докато носеше чинията нагоре, телефонът иззвъня. Беше Клатето.
— Йонеса току-що ми се обади.
— А-ха.
— Защо не ги накарахте да вземат и Бигмак с линейката?
— Кой щеше да отиде с него?
Последва миг мълчание — Клатето обмисляше въпроса. После каза:
— Мда.
— Така.
— Както и да е — хората щяха да започнат да разпитват… На Бигмак и без това му е напечено — брат му там, това ти, онова ти…
— Да бе, да.
— У-ха!
— Трябва да ходя, Клати. Трябва да си изям вечерята, преди да се е съсирила.
Затвори слушалката и погледна в чинията си. Имаше и още нещо, което трябваше да свърши.
Лазанята изглеждаше истинска. Изглеждаше така, сякаш някой вече я беше ял преди него.
Капитанката вдигна поглед.
Повечето от офицерите се бяха подредили пред нея. Като не броим Главния артилерийски офицер, който гледаше самодоволно, другите като че ли бяха доста сконфузени.
— Да? — каза Капитанката.
За нейна изненада онзи, който заговори, не беше Главният артилерийски офицер, а Главната навигаторка — дребничка и кротка скрийуийка, която страдаше от преждевременно окапване на люспите.
— Ъ-ъ…
— Да? — повтори Капитанката.
— Ъ-ъ… Ние… това ще рече, всички ние… — подхвана Главната навигаторка. Изглеждаше така, като че ли в момента й се щеше да е някъде другаде. — Според всички нас, ъ-ъ… сегашният курс е, ъ-ъ… неразумен. С цялото ни уважение — добави тя.