Флотилията се плъзна покрай него и се превърна в стълпотворение от точки далеч назад. Един-два лазерни лъча изпращяха, ала минаха доста встрани: като че ли се опитваха по-скоро да го уплашат, отколкото да го убият.
Скрийуийците се връщаха обратно. И навлизаха все по-дълбоко в игровото пространство. Защо? Скоро щяха да се появят и по екраните! Все ще са останали някакви играчи, които дебнат. Все някое хлапе ще си включи компютъра — и що да види? Извънземен до извънземния — и всичките се носят право към него! Дори и сега не бяха в безопасност. Да! Винаги има някой, който дебне…
А пред него блуждаеше зелена точка. Позна я по полета — летеше също като куче, което се промъква покрай пасище, пълно с овце.
Приближи се.
Сега си спомняше. В игровото пространство освен всичко друго и мислиш по-добре. В игровото пространство някак си като че ли беше повече той. „Кристъл или Кайли, такова някакво измислено име“ — беше казал Клатето. А Бигмак рече, че фамилията й е Дън…
Врътна копчето за свръзка.
— Кристъл? — пробва той. — Кайли? Катрин? Както те викат там?
Отначало се чуваше само фученето на звездите, а после:
— Кърсти по-точно.
— Не стреляй! — побърза да каже Джони.
— Ти кой си?
— Първо — не стреляй. Обещаваш ли? Адски мразя да умирам. Като умирам, мисля много трудно.
Другият кораб вече не беше точка. Ако възнамеряваше да стреля, той си беше жив умрял — ако един умрял може да бъде жив.
— Добре — бавно каза тя. — Без стрелба. Мирни преговори. А сега ми кажи кой си.
— Играч като тебе — рече Джони.
— Не, не си. Никой от другите играчи не разговаря с мене. Пък и без това си на тяхна страна. Наблюдавах те.
— Не… не съм точно на тяхна страна — смънка Джони.
— Е, на моя обаче не си — сопна се Кърсти. — Никой не е на моя страна!
— И на тебе ли опитаха да се предадат? Чух те, като каза на Пейтъл, че ти били изпратили съобщение.
Последва ново мълчание, изпълнено с шепота на вселената, а след това гласът се обади предпазливо:
— Ти да не си оня, дебелият, дето направо трябва да си слага сутиен, а?
— Не. Виж… — Джони припряно зачука по таблото.
— Тогава — онзи, черният, който прилича на счетоводител?
— Не. Виж…
— О, не… нали не си онзи, кльощавият, с големите кубинки и войнишката подстрижка…?!
— Не, аз съм оня, дето само се мотае наоколо, но не се набива много-много на очи — отчаяно обясни Джони.
— Кой? Аз друг не забелязах.
— Е, тъкмо това бях аз.
— И те са се предали на тебе?!
— Да! — Ракета №3 рече „зън!“ и се прицели в кораба й. А сега №4…
— Ама ти си голям мухльо!
Зън!
— Май че сега се казвало „смотаняк“. Ама както и да е, аз съм нещо повече от смотаняк.
Зън!
— И що така?
— Щото съм смотаняк с пет прицелени в тебе ракети.
— Каза, че няма да стреляш!
— Аз и не съм стрелял още.
— Каза, че това били мирни преговори!
— Това ти го каза. Ама както и да е, мирни преговори са, наистина. Само че аз малко… викам, та да ме чуеш.
Ако се съсредоточеше, май можеше да долови и музиката, която си беше пуснала.
— Ти наистина ли си прицелил ракетите в мене?
— Да.
— Направо съм шашната, че си се сетил.
— И аз така. Виж, аз не искам да стрелям по никого. Обаче имам нужда от помощ. Флотилията е обърнала назад. И стреляха по мене!
— Че на тях това им е работата. Те стрелят по нас, ние — по тях. Защо бяха спрели да стрелят? Хич не беше интересно!
— Бяха се предали.
— Не могат да се предадат. Това е игра!
— Е, те пък взеха, че се предадоха. Понякога играта се променя. Не зная, Кърсти!
— Ей, чуй какво, аз това име го мразя!
— Ама нали трябва да ти викам някак — оправда се Джони. — Ти как си викаш?
— Ако кажеш на някого, ще те убия…
— Ти май и без това имаше такова намерение.
— Нямам предвид просто да те убия. Искам да кажа, наистина ще те утрепя!
— Добре де, добре. Какво е името ти в играта?
— Сигърни.3 Ти се смееш!
— Не, не! Изобщо не се смея! Кихнах! Честно! Не, не, това е… много хубаво име. Много е… подходящо.
— Това и без туй е само сън. Аз го сънувам. И ти го сънуваш.
— Е, и какво? Това не омаловажава нещата.
Последва ново мълчание — чуваше се само пращенето на музиката, а след това:
— А-ха-ха! Докато ти си приказваше, мистър Умнико, аз пък прицелих моите ракети в тебе!
Джони сви рамене, макар че нямаше начин тя да види това.
— Голяма работа. И без това си мислех, че ще го направиш. И сега какво ще стане — ще се убием взаимно и после пак ще трябва да минаваме през всичкото това. Тъпо е. Не ти ли се ще да разбереш какво става по-нататък?