Пак онази, скърцащата музика.
— Чувам скърцаща музика — обади се Джони.
— Това е уокменът ми.
— Хитро. Де да се бях сетил и аз. Опитах се да сънувам фотоапарата си, ама от снимките нищо не излезе.
Нова скърцаща пауза.
После тя се обади като че ли след дълбок размисъл:
— Виж какво, няма как да се намираме в един и същи сън. Това е невъзможно.
— Можем и да разберем как става. Ти къде живееш?
Този път паузата беше доста дълга. Скрийуийската флотилия се появи на екрана на радара.
— По-добре да се поместим — обади се Джони. — Започнали са да стрелят. Нещо се е случило с Капитанката. Тъкмо тя искаше мир преди всичко. Виж, знам, че живееш на булевард „Тайн“ или на „Кресънт“, или там някъде…
— И как така излязохме почти съседи?
— Де да знам. Кофти късмет, предполагам. Виж какво, още малко и ще са наблизо…
— Няма проблеми. Ще стреляме по тях.
— Ще ни убият! Пък и…
— И? Умирането е страшно лесна работа.
— Знам. Живеенето — то е проблемът — рече Джони; и наистина го мислеше. — Не ми изглежда да си от ония, дето я карат по допирателната.
В далечината чуваше уокмена й.
— Та какво си си наумил?
Джони се поколеба. Не беше го измислил още. Новият Капитан като че ли не беше настроен за преговори.
— Знам ли… Просто не искам скрийуийците да бъдат убивани.
— Защо пък не?
„Защото когато умират, умират наистина.“
— Просто не искам, става ли?
Няколко изтребителя се бяха откъснали от флотилията и се носеха право насам.
— Ще се опитам да поговоря с тях още веднъж — реши той накрая. — Все някой ще се вслуша.
— Ама че тъпа идея!
— Не ме бива много по другите.
Джони обърна кораба си и натисна копчето „давай“. Няколко снаряда изфучаха покрай него и причиниха сума ти вреди на празното пространство.
А после той се втурна към флотилията с пълна газ.
По интеркома засвири музика.
— Идиот! Маневрирай бе, глупчо! Нищо чудно, че толкова често те улучват!
Той бясно разклати джойстика. Нещо се закачи за крилете на звездолета и избухна зад него.
— Айдеее… и изтребителите те погнаха! Уф! И себе си даже не можеш да опазиш!
Джони не откъсваше очи от флотилията — тя подскочи в небето, щом той зави рязко при опита си да избегне един снаряд.
— Можеше поне да се опиташ да ми помогнеш! — кресна той.
Бум! — разнесе се зад него.
— Че аз това правя.
— Стреляш по тях?!
— Ей, човек не може да ти угоди!
Капитанката отново се помъчи да отвори вратата. Вратата си беше все така заключена. А тя беше почти сигурна, че отвън в коридора я пази и стража. Скрийуийците бяха склонни да се подчиняват на заповеди, дори и тези заповеди да не им харесват. А Главният артилерийски офицер беше много необикновена личност.
Така става то — помисли си горчиво тя, — когато един мъж се издигне толкова високо. На тях и тяхното мислене не може да се разчита.
Отледа се из каютата. Никак не й се искаше да е вътре. Искаше й се да бъде вън. Само че беше вътре. И имаше нужда от нова идея.
Човеците като че ли ги биваше повече по идеите. Винаги й се беше струвало, че те се намират на ръба на пълната лудост, но това сякаш беше плюс за тях. Сигурно вътре в главите им беше много интересно — но не би й се искало да живее там за постоянно.
Какво ли е да мислиш като човек? Сигурно първо трябва да откачиш и след това да изскочиш от другата страна…
— Чуйте ме! Чуйте ме! Ако продължавате така, всичките ще ви избият! Връщате се обратно в игровото пространство! Хора като мене ще ви намерят! И ще ви избият до крак! Истина ви казвам!
И той умря.
Беше 6:3. Лежеше на леглото си с дрехите — ала пак му беше студено.
Парчета и късове от… предишния негов живот се носеха из главата му.
Сигърни!
Е, Йонеса би казал, че това обяснява всичко. А сега му се струваше, че цяла нощ е гледал как пред очите му убиват скрийуийци.
Беше гадно да се биеш с хората, като са по един, по двама. Но това бяха само разни смахнати или пък самотници, или такива, на които им е писнало да се мотаят навън. Клатето беше казал, че от играта са разпродадени хиляди копия. Дори и повечето хора да са ги върнали, все някой щеше да се опита да играе. И щом веднъж скрийуийците се появяха отново, новината щеше да плъзне…
А после, един ден, дълго след като вече отдавна никой не играе на тази игра, сред мъртвата пустош на игровото пространство щяха да се носят ли, носят развалините на техните кораби…
Е, той не можа да възпре това. Кърс… Сигърни беше права. Извънземните затова и служеха.
На всичкото отгоре беше вторник. Повечето часове днес бяха по математика. И след това — английски. По-добре по обяд да вземе и да драсне едно стихотворение. Общо взето, стихотворенията винаги минаваха.