— На психопат ли ти приличам, така, както ме слушаш?
— Да!
— Добре… Но… като не броим онова?
Последва кратко мълчание. След това тя каза неохотно:
— Добре де. Чакам те у нас.
— У вас?!
— По-безопасно е, отколкото на публично място, идиот такъв.
Не и за мене — помисли си Джони.
— Става — съгласи се той.
— Такова де… Може и да си от онези, шантавите…
— Клоун ли имаш предвид?
И после тя попита много предпазливо:
— Ти наистина ли си ти?
— Абе честно да си кажа, не съм сигурен. Ама да, аз съм.
— Тебе те убиха.
— Знам, знам. Нали си спомняш — и аз бях там.
— Не умирам много често в тази игра. Цяла вечност мина, докато изобщо ги намеря тия извънземни.
Уф! — каза си Джони.
— Колкото и опит да трупаш с умирането, не ставаш по-добър — додаде той с мрачен глас.
„Тайн Кресънт“ излезе една доста права улица с дървета по тротоарите. Къщите бяха големи, имаха двойни гаражи и фалшиви греди по тях, с които се мъчеха да избудалкат хората, че ги е строил Хенри VIII.
Отвори му майката на Кърсти. Усмивката й беше същата като на Капитанката — но Капитанката поне си имаше извинението, че крокодилите са й роднини. Джони усети, че май си е сложил неподходящи дрехи… или неподходяща физиономия.
Въведоха го в огромна стая. Беше предимно бяла. Едната стена беше покрита със скъпи библиотечни шкафове. А по-голямата част от пода беше покрита с прост чамов паркет — обаче излъскан и лакиран, за да си личи, че ако искаха да постелят килим, нищо не им струва да си го купят. До едно кресло в ъгъла беше подпряна арфа, а по пода бяха пръснати нотни листове.
Джони вдигна един. На него пишеше: „Кралски колеж, клас пети“.
— Е?
Тя беше застанала зад гърба му. Листът се изплъзна от пръстите му.
— И не ми отговаряй с „ъ-ъ-ъ…“ — каза тя и седна. — Много често казваш „ъ-ъ-ъ…“. Съвсем в нищо ли не си сигурен?
— Ъ-ъ… Не. Здрасти…
— Сядай. Майка ми сложи чай. И освен това гледа да не ми пречи. Сигурно ще го забележиш. Всъщност, направо се чува как гледа да не ми пречи. Според нея, аз трябва да имам повече приятели.
Беше червенокоса и както се полага в такива случаи — кльощава. Като че някой я беше хванал за чорлавата конска опашка и я беше дръпнал яко нагоре.
— Играта… — смънка Джони.
— Да? И какво?
— Наистина се радвам, че и ти си вътре. Йонеса разправя, че аз съм си измислял всичко… заради Помирителния период. Разправя, че просто съм проектирал проблемите си.
— Аз нямам проблеми! — сопна му се Кърсти. — Всъщност, много добре се разбирам с хората! Сигурно съществува някаква съвсем проста психическа причина, а ти си твърде тъп, за да я схванеш.
— По телефона като че ли звучеше по-угрижено…
— Само че вече успях да помисля малко. Както и да е — не ми пука какво става с някакви си точки на екрана.
— Ти не видя ли Космическите нашественици? — попита Джони.
— Да, но те са били тъпи. Щом си тъп, това те чака. Чарлс Дарвин ги е разбирал тези работи. Аз съм от победителите. Онова, което искам да знам, е: ти какво търсеше в моя сън?!
— Чудя се дали е точно сън — отговори Джони. — Не съм сигурен какво е всъщност. Нито е само сън, нито е само истина. Нещо по средата. Абе знам ли… Може би вътре в главата ти става нещо. Може да си там, защото… Абе, де да знам защо, но все трябва да има някаква причина — завърши той неубедително.
— Ами ти тогава защо си вътре?
— Понеже искам да спася скрийуийците.
— А защо?
— Защото… Защото съм поел отговорност. Само че капитанът им… Де да знам, затворили са я май, нещо такова. На кораба избухнал някакъв метеж. Главният артилерийски офицер — само той ги е забъркал тия. Но ако аз… ако ние с тебе успеем да я измъкнем, тя сигурно ще успее да обърне флотата обратно. Мислех си, че ти би могла да измислиш някакъв начин да я измъкнем — смънка той. — Не ни е останало много игрово време…
— Тя, казваш? — попита Кърсти.
— Тя започна всичко това. Разчиташе на мене…
— Тя, казваш — повтори Кърсти.
Джони стана.
— Въобразявах си, че би могла да помогнеш — каза той уморено, — но на кого му пука какво се случва с някакви си точки, които дори не са истински… Така че аз просто ще…
— Все казваш „тя“, „нея“… — рече Кърсти. — Да не би да искаш да ми кажеш, че капитанът им е жена?
— Женска — кимна Джони. — Да, женска е.
— Обаче за Главния артилерийски офицер каза „той“.
— Точно така.
Кърсти се изправи.
— Много типично! Абсолютно типично за съвременното общество! Сигурно той не може да преглътне това, че една жена… е по-добра от него. С мене през цялото време е същото!