— Ъ-ъ… — започна Джони. Всъщност, не искаше да ъка. Искаше да каже: „Те всички скрийуийски офицери освен Главния артилерийски са женски.“ Но някаква част от съзнанието му беше прещракала по-бързо и му беше запушила устата, преди да успее да гъкне; тази част беше запратила тези думи в забвение и беше набутала на тяхно място доброто старо „ъ-ъ…“.
— Имаше такава статия в едно списание — рече Кърсти. — Цялата тайфа директори на някаква компания се наговорили срещу тази жена и я изритали просто защото била издигната за техен шеф. Също като мене в шахклуба.
Май да й каже за офицерите не беше много добра идея. В очите й проблясваше някаква искрица. Не, като че ли в случая да бъдеш честен не беше много добра идея. Вместо това трябваше да мине само с правдивост. В края на краищата, той не я беше излъгал, така де.
— Това е въпрос на принцип! — рече Кърсти. — Още в самото начало трябваше да ми кажеш! — И тя стана. — Хайде, идвай.
— Къде отиваме? — попита Джони.
— В стаята ми — обясни Кърсти. — Не се притеснявай. Нашите са много либерални.
Целите й стени бяха облепени с филмови плакати, а там, където нямаше филмови плакати, имаше рафтове, пълни със сребърни купи. Имаше и диплом в рамка — „Победител в Районното състезание по стрелба с малокалибрена пушка, валидно за Националния шампионат на конфедерацията“ — и още един — по шах. И още един — по лека атлетика. Имаше и много медали — предимно златни и един-два сребърни. Кърсти беше от победителите, вярно.
Ако съществуваше и медал за най-подредена стая, то тя би спечелила и него. Подът се виждаше чак до стените — нищичко нямаше по него.
Тя си имаше и електрическа острилка.
И компютър. На екрана беше изписано познатото:
NEW GAME (YES/NO)?
— Знаеш ли, че коефициентът ми на интелигентност е сто шейсет и пет? — попита тя, щом седна пред екрана.
— Това добре ли е?
— Да! А тази загубена игра започнах да я играя само защото брат ми си я купи и ми подметна, че нямало да мога да се оправя с нея. Това са игрички за малоумници!
До клавиатурата имаше оставен бележник.
— За всяко ниво — обясни Кърсти. — Водила съм си бележки за това, кои кораби как летят. И съм си записвала резултатите, естествено.
— Ти вземаш всичко насериозно — отбеляза Джони. — И то твърде насериозно.
— Естествено, че го вземам насериозно! Това е игра! В игрите трябва да се побеждава — иначе има ли смисъл? Та… как бихме могли да попаднем във флагманския кораб на Скрий Уий?
— Хммм…
— Мисли!
— Можем ли да се качим на скрийуийски боен кораб?
Кърсти почти изръмжа.
— Аз точно това те попитах. Така че сядай и мисли!
Джони седна.
— Според мене, не можем — рече той. — Аз винаги се събуждам вътре в звездолета. Май всичко трябва да изглежда като на екран.
— Хммм… Това, дето го разправяш, като че ли е разумно. — Кърсти пъхна един молив в острилката и тя избръмча. — Пък и не знаем как изглеждат корабите им отвътре.
Джони се зазяпа в стената. Сред всички неща, окачени над леглото, имаше и грамота за победа в състезанията на дълъг скок за деца до седемгодишна възраст.
Тя във всичко побеждава — помисли си той. Леле мале. Тя всъщност винаги още от самото начало приема, че ще победи. Тия, дето винаги мислят, че ще победят…
Загледа се във филмовите плакати. Имаше и един, който беше виждал много пъти. Онзи, знаменитият. Чудовището пришълец, с лигите. Човек би си помислил, че тя ще залепи над леглото си снимка на някой състав например — обаче беше лепнала това.
— Само не ми казвай — рече той, — че искаш да се промъкнеш в кораба, за да търчиш по коридорите и да стреляш по скрийуийци… А ти точно това искаш, нали?
— Тактически… — започна тя.
— Не става. На Капитанката това никак не би й се харесало. Не и да трепеш скрийуийци.
Кърсти нервно размаха ръце.
— Ама това е тъпо — рече тя. — Как мислиш, че ще победиш, без да убиеш врага?
— Виж какво, предполага се, че аз трябва да ги спасявам! Пък и без това те не са точно враг. Не мога да тръгна да ги трепя!
Кърсти го погледна замислено.
— Знаеш ли… — промълви тя. — В Африка едно време имало някакво племе, в чийто език най-близката до „враг“ дума била „приятел, когото още не сме срещнали“.
Джони се усмихна.
— Точно така. Тъкмо това…
— Обаче през 1802 година ги избили и изяли — всичките, цялото племе — допълни Кърсти. — Успели да се спасят само тези, дето били продадени в робство. Последният от тях умрял в Мисисипи през 1864 година. Било му много мъчно.
— Това ти току-що си го измисли!
— Не съм. Имам награда по история.
— Така си и мислех — рече Джони. — Само че аз няма да трепя никого!