— Тогава не можеш и да победиш!
— Че аз и не искам. Искам само те да не загубят.
— Ама ти наистина си смотаняк! Как би могъл човек да се справя с живота, щом постоянно си мисли, че ще загуби?!
— Е, на мене пък ми се налага… нали? Първо на първо, светът е пълен с такива като тебе…
Джони усети, че пак започва да се гневи. Не му се случваше често. Той просто или кротваше, или се сдухваше. Гневът не беше нещо обичайно за него. Но разгневеше ли се, направо кипеше от гняв.
— Те са се опитали да разговарят с тебе, а ти изобщо не си поискала да ги изслушаш! Ти си единственият човек освен мене, навлязъл толкова навътре! Била си направо луда да победиш — ама толкова луда, че си навлязла в игровото пространство! А би могла да ги спасиш — и то къде-къде по-успешно от мене. Хич не си си направила труда да ги изслушаш! Само че аз ги изслушах — и вече цяла седмица се мъча да спася човечеството насън! Все такива като мене ги правят тия работи! Все хората, дето не са големи умници и не са големи победители — все тях ги убиват! А пък ти през това време само си се моткала наоколо и си гледала! Също като по телевизията! Всичко е за победителя! Победителите никога не губят — те просто се класират на второ място! Губят онези, другите — баламите! А сега пък ти се ще да помогнеш на Капитанката само защото си мислиш, че и тя е като тебе! Е, на мене пък вече изобщо не ми пука, мис Голям мозък! Направих каквото можах! И ще продължавам да го правя! Ако всички те се върнат обратно в игровото пространство, пак ще стане същото като с Космическите нашественици! А аз всяка нощ ще се събуждам там!
Тя го гледаше зяпнала.
На вратата се почука и почти веднага след това — знаете ги майките какви са — майката на Кърсти натисна бравата и внесе в стаята усмивка тридесет и два карата и поднос.
— Сигурна съм, че и двамата бихте пийнали по един чай — рече тя. — Освен това…
— Да, мамо — отвърна Кърсти и подбели очи.
— …съм ви донесла и макарони. Откри ли вече как се казва твоят приятел?
— Джон Максуел — представи се Джони.
— А приятелчетата как ти викат? — попита с меден глас майката на Кърсти.
— Понякога ми викат Гумата — отговори Джони.
— Наистина ли? А защо?
— Мамо, ние говорим — обади се Кърсти.
— След малко започва „Тайфата“ — осведоми ги майката на Кърсти. — Аз, такова, смятам да го гледам на кухненския телевизор, а?
— Довиждане — многозначително натърти Кърсти.
— Ъ-ъ, мда — отвърна майка й и излезе.
— Чуди се с какво да се захване — рече Кърсти. — Представи си, да се ожениш на двайсет години! Пълна липса на всякакви амбиции!
После се втренчи в Джони. Той си мълчеше. Би се смаял, ако я чуеше какво мисли. Тъкмо това, което си мислеше и той.
Кърсти се прокашля. Изглеждаше малко несигурна — за първи път, откакто Джони я беше видял.
— Ами… — рече тя, — добре. Обаче… когато те се върнат в игровото пространство, не бихме могли да се справим с всички играчи…
— Не. Нямаме достатъчно ракети.
— Не можем ли да си изсънуваме още няколко?
— Не. И аз съм си го мислил. Ти летиш на звездолета, с който играеш. Искам да кажа, ние знаем, че ракетите са само шест. Опитах се да сънувам, че са повече, ама не стана.
— Хмм… Интересен проблем. Извинявай — добави бързо тя, щом забеляза физиономията му.
Джони се загледа във филмовите плакати. Сигърни! Всеки си играеше на нещо. Бигмак се правеше на голям мъж, а пък тази тук постоянно си остреше моливите, трябваше във всичко да е победителка и си представяше как трепе извънземни. Всеки си представя, че е това или онова — само той — не…
Примига.
Беше го заболяла главата. Ушите му пищяха. Лицето на Кърсти се люшна към него.
— Добре ли си?
Главоболието вече беше започнало наистина да го измъчва.
— Ти си болен. И виж се — колко си слаб… Кога си ял за последно?
— Не знам. Снощи май ядох нещо…
— Снощи ли? Ами закуска? Обяд?
— О, ами… нали разбираш… бях се улисал и…
— По-добре изпий тоя чай и изяж макароните… Пфу! А кога си се къпал за последен път?
— Ами то…
— Леле-мале…
— Чуй! Чуй! — беше много важно да й го каже. Никак не му беше добре.
— Да?
— Ще сънуваме, че вече сме влезли вътре!
— За какво говориш? Ти… ти залиташ!
— Ще влезем в кораба им!
— Но нали се разбрахме, че не знаем как изглежда той отвътре!
— Да! Значи, трябва сега да решим как точно изглежда, нали така?
Тя нервно почука по тефтера си.
— И как изглежда?
— Не знам! Като вътрешност на космически кораб, как иначе! Коридори, каюти, такива ми ти работи. Нитове, болтове, панели, плъзгащи се врати. Шотландци, които разправят, че мотора вече не мож’ да даяни. Ярки сини светлини!