Бяха стигнали до един ъгъл. Капитанката надникна зад него и веднага се шмугна обратно.
— Пред вратата на каютата ми има стража — рече тя. — Въоръжена е.
— Не можеш ли да поговориш с нея?
— Тя действа по заповед. Боя се, че ще ми се позволи да кажа само „Ааааа!“ — рече Капитанката. — Но ти си свободен да опиташ. А и нямаме друг избор.
О, да… само ти умираш по сто пъти — рече си Джони и пристъпи в коридора.
Стражата се обърна да го погледне и леко повдигна безформеното нещо, на което въпреки всичко сякаш съвсем ясно беше изписано „пушка“. Ала го гледаше съвсем стъписано.
Тя досега никога не е виждала човек! — помисли си той.
Разпери широко ръце — надяваше се, по най-невинен начин — и се усмихна.
Което само идва да покаже, че никога не бива да приемаме, че нещо се разбира от само себе си, защото, както по-късно му обясни Капитанката, когато скрийуийката се готви да влезе в бой, тя прави две неща: разтваря широко предния си чифт ръце (за да сграбчва и мачка) и оголва зъби (готова да хапе).
Стражата вдигна пушката.
После от другата страна на вратата се разнесе гръмовно хлопане.
Стражата допусна една много просто грешка. Трябваше да не обръща внимание на думкането — колкото и гръмовно и отчаяно да беше то — и да се съсредоточи върху Джони. Но тя се опита хем да го държи на прицел, хем да натисне един панел до вратата. В края на краищата, там вътре беше само Капитанката, нали? А пък Капитанката си беше Капитанка, макар и под арест. Можеше да ги следи и двамата…
Вратата се пооткрехна. Един крак се подаде навън, метна се нагоре и тресна стражата точно под муцуната. Зъбите й изтракаха. Кръстоса поглед.
— Хаййй! — викна някой.
Стражата залитна назад. През вратата изхвърча Кърсти и започна да сипе отсечени удари по ръцете на скрийуийката. Тя изтърва пушката. Кърсти я грабна с един замах. Стражата отвори уста да я ухапе, разпери ръце, за да я сграбчи и намачка, и след това кръстоса поглед, защото изведнъж се намери със завряно дуло между зъбите си.
— Не… гълтай — нареди й Кърсти с троснат глас.
Надвисна внезапна, много тежка тишина. Стражата нито мърдаше, нито шаваше.
— Това е една приятелка — рече Джони.
— О, да — кимна Капитанката. — Сигърни, нали! Една от вашите воини. А на мене приятелка ли ми е?
— В момента да — отговори Сигърни, без да помръдне глава.
Около челото си беше вързала един шнур, който беше измъкнала от хамака на Капитанката. Диво пламъче проблясваше в очите й. На Джони изведнъж му стана много мъчно за стражата.
— Знаеш ли… много се радвам, че е и моя приятелка — рече Капитанката.
— Ии ии огг ии? — попита стражата. Ръцете й трепереха. Скрийуийците не се потят, но тази май би се изпотила на драго сърце.
— По-добре ще е да я вържем и да я затворим в каютата — предложи Джони.
— Ийс! — обади се стражата.
— Мога просто да стрелям — мечтателно каза Сигърни.
— Не! — извикаха в един глас Джони и Капитанката.
— Ийп! — додаде стражата.
— Добре де, добре — отпусна се Сигърни.
Стражата се оклюма.
— Извинявай, че се забавих — рече Сигърни. — Малко трудно заспах.
Капитанката каза нещо на скрийуийски, обърната към стражата. Онази кимна по странно човешки начин и послушно затропка към каютата. Вътре тя също толкова послушно клекна и се остави да й вържат ръцета и краката с още няколко шнура от койката.
— Предполагам, че имаш и черен пояс по карате — рече Джони.
— Само червен — отговори Сигърни. — Обаче се занимавам с карате съвсем отскоро — побърза да поясни тя. — Хе! Ти само този възел ли знаеш?
— Ходих веднъж на карате с Бигмак — той се опита да пренебрегне последното й подмятане.
— И какво стана?
— Заплетох си крака в крачола.
— И ти си Избраният?! Хе! Можеха да изберат мене…
— Опитали са се. Обаче аз съм бил онзи, който ги е изслушал — тихо рече Джони.
Сигърни вдигна пушката и я гушна.
— Е, ето ме тук — каза тя. — И смятам да им разкажа играта.
— Коя игра? — откликна уморено той. Всъщност, мразеше този лаф. И той беше игра. Опитваше се да те подлъже да повярваш, че истински куршуми не пронизват истински хора…
Сигърни подсмръкна презрително.
— Смотаняк.
Върнаха се в коридора.
— Между другото… — обади се Джони, — какво ми стана?
— Просто припадна. Както си стоеше, и се просна на пода. До нас живее една лекарка. Майка ми я доведе. Рядък проблясък на мисъл от нейна страна. Та докторката каза, че ти просто си бил много изтощен и по вида ти си личало, че не се храниш, както трябва.
— Вярно е — обади се Капитанката. — Не ти ли го казах и аз? Твърде много захар и въглехидрати, недостатъчно пресни витамини. И повечко трябва да излизаш навън.