— Ахъ, да — съгласи се Джони.
Този коридор беше малко по-различен. Преди се виждаше само сив метал и би могло да ти е интересно само ако наистина си падаш по нитове и болтове. Този обаче беше по-мрачен и по-лъкатушещ; стените блещукаха и по тях пълзеше заплаха. Или поне нещо пълзеше.
И Капитанката изглеждаше по-различна. Не че се беше променила с нещо, но зъбите и ноктите й някак си много повече се набиваха на очи. Само преди няколко минути тя беше интелигентна личност, която по случайност е осмокрак крокодил; а сега беше осмокрак крокодил, който по случайност е и интелигентен.
Когато двама души споделяха един и същи сън, игровото пространство се променяше.
— Чакай малко, там има… — започна той.
— Трай — сряза го Сигърни.
— Но ти…
…го сънуваш погрешно — довърши Джони наум.
Ама това наистина е откачена работа — рече си той. Там, у дома, Кърсти се подвизаваше като мис Акъл. А тука: „Глей си кефа! Трай!“
Капитанката щъпукаше припряно по коридора. Сега отнякъде се просмукваше пара и подът беше мъглив и влажен.
Вътре в корабите на скрийуийците нямаше кой знае какво за гледане. Можеха да седнат и да измислят по-подробно вътрешността, преди да я сънуват, мина му през ума. Можеше да сложат повече каюти и разни големи екрани и всякакви такива интересни работи; сега като че ли тук имаше само виещи се коридори, неприятни като пещери.
Обаче доста големички пещери. И ставаха все по-широки. Тайнствени отклонения водеха във всевъзможни посоки.
Сигърни се промъкваше напред, прилепила гръб о стената, и се извръщаше бързо всеки път, когато изминеха поредния пасаж. Замръзна на място.
— Идва още един! — прошепна тя. — Бута нещо! Назад!
Сръга ги с лакти да се притиснат до стената. Джони чуваше: „кръц-кръц“ — стържеха нокти по пода, „трака-трак“ — трополеше нещо.
— Щом се приближи, мой е. И като му скоча…
Джони надникна иззад ъгъла.
— Кърсти?
Нула внимание.
— Сигърни? — пробва той.
— Да?
— Скачай — щом искаш… Но недей да натискаш спусъка, става ли?
— Ама то е пришълец!
— Е, хубаво, нека си е пришълец. Не е задължително да ги изпозастреляш всичките.
Тракането се приближи. Чуваше се и слабо поскърцване.
Сигърни стисна развълнувано пушката и изскочи.
— Стой! Ти си… о… ъ-ъ-ъ…
Беше едно много дребничко скрийуийче. Повечето от люспите му бяха сиви. Корубата му се беше почти изтъркала. Опашката му се влачеше отзад. Когато отвори уста, вътре имаше само три зъба, които се гушеха един в друг нейде в дъното.
То примигна като бухал над количката, която тикаше. На всичкото отгоре Кърсти се беше прицелила доста над главата му.
Последва неловка пауза.
— Горе-долу по това време — обади се отзад Капитанката — екипажът има навика да похапва.
Джони се наведе напред, кимна на дребничкото, старо извънземно и вдигна капака на количката. Вътре имаше няколко купи с нещо зелено, в което бълбукаха мехурчета. Той внимателно отпусна капака.
— Ти май без малко да застреляш лелката, дето разнася чая — обърна се той към Кърсти.
— Ама аз откъде да знам?! — опъна се тя. — Можеше да е кой ли не! Това е извънземен кораб! Какво правят тука… лелки, дето разнасят чай?
Капитанката каза нещо на скрийуийски на старото извънземно и то бавно се затътри надолу по коридора. Едното колело на количката пак си скърцаше.
Кърсти беше бясна.
— Кви са тия работи?! — просъска тя.
— Хайде — подкани я Джони. — Давай да ходим в командната зала и да приключваме.
— Откъде да знам, че е лелка?! Това ти си го сънувал!
— Добре де, така е.
— Тя няма право да се мотае тук!
— Предполагам, че дори и на извънземните следобед им се пийва чайче…
— Аз не това исках да кажа! Те са извънземни! Пришълци! Което означава: лиги и ноктести лапи! А не… да пращат някого да им носи кафе и понички с мармалад!
— Е, каквото е, това е! — сви рамене Джони.
Тя се обърна към него.
— Защо ти просто приемаш всичко?! Защо поне веднъж не се опиташ да го промениш?
— Ами защото всичко вече си е достатъчно зле — отговори Джони.
Тя скочи напред и надникна иззад ъгъла. Пред една кръгла врата бяха застанали две скрийуийки. Въоръжени, наистина.
— Сега доволен ли си? — озъби му се тя. — Никакви датски маслени бисквитки, никакви такива работи! А сега може ли най-накрая да стрелям по нещо?
— Не! Колко пъти трябва да ти казвам! Дай им шанс да се предадат!
— Ох, само ми усложняваш живота!
Тя вдигна дулото и пристъпи напред.