Двамата се бяха превърнали в търкалящо се кълбо от нокти и опашки.
— Лично е. Според мене, тя го мрази твърде силно — рече той. — Но… погледни екрана!
Зелените точки бяха станали още повече. Отстрани на екрана се нижеха червени знаци, които сигурно означаваха нещо за скрийуийците — твърде бързо, за да може да ги разчете човек.
Погледна към контролното табло.
— Приближават се! Трябва да направим нещо!
Кърсти също се втренчи в таблото. Креслата бяха като за скрийуийци. Както и самото табло.
— Е, да знаеш случайно какво означава „X ? С z“? — обади се тя. — „Бързо“? „Бавно“? „Огън“?
Противниците се бяха откъснали един от друг — обикаляха в кръг и съскаха. Зелените и червени светлини от екрана хвърляха грозни сенки.
Никой от двамата скрийуийци не обръщаше и капка внимание на човеците. Нямаше и как. Скрийуийците ходеха като патки и изглеждаха като карикатури на крокодили, ала се биеха като котки — най-вече се гледаха и ръмжаха един срещу друг с кратки, ужасни изблици на нападение и защита.
На таблото засвятка една лампичка. Зазвъня аларма. Звънеше на скрийуийски, но звучеше достатъчно тревожно дори и на човешки.
Капитанката се завъртя. Главният артилерийски офицер отскочи назад, удари се о пода, завтече се към вратата и премина като вихър през нея.
— Няма къде да ходи — заяви Капитанката, залитайки към контролното табло. — По-късно… ще се оправя с него…
— Много гадно те е одрал — обади се Кърсти. Кръвта на скрийуийците беше синя. — Аз разбирам от първа помощ…
— Сигурно всичко знаеш — обади се Джони.
— …Но не и как се дава първа помощ на скрийуийец, предполагам — въздъхна Капитанката. Дишаше тежко. Единият й крак като че ли беше изкривен под неправилен ъгъл. Цялата й опашка беше на сини петна.
— Можеше просто да му теглиш куршума — рече Кърсти. — Тъпо беше да се биете.
— Въпрос на чест! — изръмжа Капитанката. Бутна с нокът един ключ и изсъска някакви нареждания на скрийуийски. — Но той беше прав. Тъжно е, но вече го знам. Не можеш да промениш скрийуийската природа. Нашата орис е да се бием и да умираме. Колко глупава бях да мисля, че може и другояче…
Тя примигна.
— Сваляй си ризата! — изкомандва Кърсти.
— Кво? — опули се Джони.
— Ризата бе! Ризата! Погледни я! Губи кръв! Трябва да я превържа!
Джони неохотно се подчини.
— Ама ти носиш потник?! Само дядовците носят потници! Уф… Ти никога ли не си переш дрехите?
Да, понякога ги переше. Чат-пат и майка му имаше изблици на родителско чувство и изпираше де що има дрехи за пране вкъщи. Но обикновено той използваше пералнята, което се състоеше в ровичкане из коша, докато се натъкне на нещо, дето не изглеждаше чак толкова зле.
— Но ти нали каза, че нищо не разбираш от скрийуийска медицина — рече той.
— Е, и какво? И синя да е, кръвта си е кръв. Значи, опитваш се да я спреш да не изтече.
Кърсти помогна на Капитанката да седне в едно кресло. Извънземната залиташе малко, а люспите й бяха побелели, напръскани със синьо.
— Мога ли да помогна с нещо? — обади се Джони.
Кърсти го погледна.
— Де да знам… Ти можеш ли изобщо да правиш нещо?
И се обърна към Капитанката.
Всички ще умрем — помисли си Джони. — Онези са там, отвън, и чакат. А пък аз съм тука, пред контролното табло на извънземен кораб. Вече не можем да обърнем. А дори не знам какво пише на тия копчета!
Всичко оплесках! Толкова беше просто — а сега е толкова сложно…
Насън правиш разни неща, но всъщност ние бъркаме за сънищата. Когато хората говорят за сънищата, по-скоро имат предвид мечти, „сънища наяве“. Там ти си Супермен или каквото си щеш. Там винаги побеждаваш. А в сънищата всичко е абсолютно сбъркано. Сега сънувам… или нещо подобно. А когато се събудя, всички скрийуийци пак ще са се върнали в игровото пространство и пак ще стрелят по тях — също както по Космическите нашественици.
Чакай, чакай…
Я задръж…
Той пак се втренчи в безсмислените знаци по копчетата.
На едното пишеше "Q ? Ы П ". Символите се разместиха и изписаха: „главни двигатели“.
Нали този свят е и мой! Нали е вътре в главата ми!
Погледна огромния екран.
Всичките до един. Всичките са там и чакат. В спални и в зали, по целия свят. Между поредната серия от „Тайфата“ и поредните домашни.
Чакат с пръст на копчето „огън“ — и всеки си мисли, че е единствен…
Всички — там, пред мене…
— Изобщо не очаквах да се занимавам с такива неща! — обади се зад него Кърсти. — И през ум не ми беше минавало, че ще бинтовам пришълци! Я натисни ей този възел с нокът, става ли? Къде ти е пулсът?