— Ние май нямаме такова нещо — отвърна Капитанката.
Корабът подскочи.
Далечният, смътен тътен на двигателите изведнъж се превърна в рев.
От седалките стърчаха разни неща на места, където човек не би очаквал да му стърчи нещо. Джони беше седнал по турски на едната; и двете му ръце сновяха по копчетата, светлините на екрана хвърляха шарени отблясъци по лицето му.
Кърсти го потупа по рамото.
— Какво правиш?!
— Управлявам — отговори той, без да се обръща.
— Той каза, че било много късно да завиваш обратно.
— Аз не завивам обратно.
— Ти не знаеш как се управлява този кораб!
— Аз не управлявам този кораб. Управлявам цялата флотилия.
— Ти не знаеш кое копче за какво е!
Зелените и червените светлинки танцуваха по лицето му. Той се извърна към нея.
— Виж какво, всеки винаги ми обяснява това и онова. През цялото време. Е, сега пък няма да слушам. На копчетата си пише кое за какво е. И аз мога да чета надписите. Че защо да не мога? Нали съм ги измислил аз — всичко това е вътре в главата ми. А сега сядай и кротувай. Ще ми трябваш. И престани да ми говориш като на малоумен.
Тя седна, почти хипнотизирана от тона му.
— Ама как…
— Има едно копче и като го натиснеш, от това табло се управляват и всички останали кораби. Използва се при дълги пътешествия. — Той бутна един лост. — А аз съм дал газта докрай. Май по-бързо от това не могат да летят. Всички скали сочат „? Е Б ¶“ — така е „червено“ на скрийуийски.
— Но ти вървиш право към играчите!
— Няма как. Няма време за обратен завой…
Клатето също беше залепил нещо над леглото си. Беше снимка в близък план на микропроцесор „Интел 80 586-75“, гледан през микроскоп: същинска карта на улиците на някакъв много сложен съвременен град. Дядо му се оплакваше, че това било нездравословно — защо не си лепнел например средната страница на „Палави жартиерки“? Но Клатето си имаше мечта: един ден — стига да овладееше както трябва висшата математика и да успееше да гепи ръжена за студения край — той щеше да стане Голямата компютърджийска клечка. Програмист №1. С коса, вързана на опашчица отзад, както ходеха всички програмисти. Нищо, че Йонеса разправяше, че сега вече всичкото това го управлявали мъже с костюми. Един ден светът щеше да чуе гласа на Клати Джонсън — вероятно по телефонна линия, за която същият този свят не е и подозирал, че е свързана с компютъра му.
Междувременно той се блещеше срещу колонките от цифри в напън си да изкара напълно нелегално копие на „Мистър Бънки тръгва да пилотира“. В „Сплааааттт!“ я бяха оценили с четири звезди и с „мегатрепач!“, което означаваше, че тези от списанието си мислят, че горе-долу става за хора под шестнайсетгодишна възраст.
Примигна срещу екрана и размаза мръсотията по стъклата на очилата си малко по-равномерно.
За днес стигаше.
Облегна се назад и погледът му попадна на „Само ти можеш да спасиш човечеството“ — подаваше се изпод купчина други дискети.
Ех, Гумо, Гумо! Разбира се — през цялото време наричаш този или онзи „луд“, ама тая гума наистина беше нещо мръднал. Тялото му се носеше по Земята, но умът му вероятно витаеше на някое място, дето го няма в никой атлас.
Клатето бутна дискетата във флопито. Ама това с тази игра наистина беше странно. Вероятно имаше някаква логична причина за всичко. Нали тъкмо такива бяха компютрите — логични. Започнеш ли да си мислиш нещо друго — вкарваш се в беля.
Първо се появи заглавието, после и онова, дето „Гоби софтуер“ го бяха свили от „Междузвездни войни“, а накрая…
Ченето му увисна.
Кораби. Стотици кораби. И ставаха все по-големи. Жълти кораби изпълваха екрана — целият беше в жълто и черно, после — само в жълто, а после — в ослепително бяло…
Клатето се приведе напред…
А след това екранът почерня.
Или почти почерня.
Думите се мярнаха само за миг…
…„здрасти клати“…
…и изчезнаха.
Все повече аларми дрънчаха и виеха.
Кърсти надникна между пръстите си.
— Май никого не ударихме — подхвърли Джони и продължи да трака по клавишите.
— Ти прелетя право през тях!
— Позна!
— Добре… Но тези ще продължат да ни преследват!
— Ами, значи сега ще завием обратно. Ще ни отнеме малко време. Къде е Капитанката?
Една ноктеста лапа се вкопчи в облегалката. Муцуната й се облегна на рамото му.
— Лоша работа! — рече Капитанката. — Моторите ни могат и да откажат!
— Това е изчислен риск — отговори Джони.
— Ами? И колко точно си го изчислил? — попита скрийуийката.
— Ами… Не че точно съм го изчислил… просто си помислих, че си струва да се опита — смънка Джони.