— Трябва да слезем долу — подхвърли тя през рамо. — Аз съм с тебе. Не се бой!
— Ама ти наистина май си много вътре — рече Джони.
— Ето я рампата. Хайде. Нямаме много време.
Долу имаше нов коридор и друга рампа, която се виеше надолу сред дима.
Влязоха в стая, още по-голяма и от командната зала. В единия й край имаше грамадна двойна врата, а по стените бяха окачени разни уреди. По средата, изправен на три крака, стърчеше малък космически кораб. Изглеждаше тежък и тромав.
— Ето го! Видя ли? Аз какво ти казвах? — тържествуващо възкликна Кърсти.
Джони се приближи до най-близкия панел с екипировка и го докосна. Лепнеше. Погледна пръстите си.
— Преди малко това го е нямало тук — каза той. — Боята още не е засъхнала.
В средата на панела светна екран и на него се появи лицето на Капитанката.
— Колко интересно — възкликна тя. — Поглеждам си таблото и що да видя? Ново копче. Значи сте намерили тази ваша спасителна капсула?
— Май да — отговори Джони.
— Остават ни десет минути, докато стигнем до Границата — рече Капитанката. — Според мене, имате доста време.
Зад Джони нещо избуча. Рампата на спасителната капсула се спускаше надолу.
— Копчето е ей на този крак, намерих го — посочи Кърсти.
Той отиде при нея. Рампата беше сребристо-сива. Тя блещукаше в мътната синкава светлина, която струеше от вътрешността на капсулата.
— Познай какво си мисля! — каза Кърсти.
— Мислиш си ето какво: напоследък не сме виждали Главния артилерийски офицер — отвърна Джони. — Мислиш си ето какво: той е някъде там вътре и се крие. Защото сега вече сънуваш ти, а пък те, твоите сънища, са такива.
— Само че аз вече съм готова за него — отсече с гласа на Сигърни. — Идвай.
Тя се запромъква нагоре по рампата, като току подскачаше възбудено и гледаше да държи дулото на пушката прицелено право в зъбите, които можеха да изскочат отнякъде.
Кърсти посочи един шкаф и махна на Джони да го отвори. Вдигна пушка.
Той отвори вратата и бързо отстъпи встрани.
Кърсти заплашително насочи дулото към куп консерви.
Мярна изражението, изписало се върху лицето на Джони.
— Е, можеше и да е вътре — оправда се тя.
— О, да. Естествено. Така де, трябвало е първо да свърши с отсичането на ръцете и краката си, а после да се свие на кравайче, но да, можеше и да се е скрил вътре.
— Ха! Много умно, няма що!
— Защо не погледнеш под седалките? Да се смае човек какви неща се намират понякога под седалките!
Кърсти се опита да бръкне под контролното табло, без Джони да я забележи. Но Джони я забеляза.
— Може би извънземните не гледат същите филми като нас — предположи той.
— Хайде стига де, стига си се заяждал! — озъби му се тя.
Погледна контролното табло и натисна едно копче. Капакът се вдигна. В средата на таблото на мъничък екран се появи лицето на Капитанката.
— Осем минути до Границата — рече тя.
— Да — кимна Кърсти. Бръкна под седалката си и забеляза усмивката на Джони.
— На тебе навсякъде ти се привиждат извънземни, нали?! — подсмихна се той.
— Какво искаш да кажеш с това?!
— Нищо, нищо. Ей така ми хрумна.
Тя го изгледа кръвнишки.
Седалките имаха колани. Сложиха си ги. Кърсти затропа с пръсти по таблото. Като че ли търсеше нещо.
— Как се отварят вратите? — попита Джони.
— Добре, добре… Тук някъде трябва да е.
Тя натисна едно копче. Рампата зад тях се вдигна и се прибра със съскане.
Джони се огледа. Наистина, тук нямаше как да се скрие някой. Бяха на борда на спасителната капсула. Бяха в безопасност.
Но той не се чувстваше в безопасност. Сграбчи Кърсти за ръката.
— Чакай малко! — изстреля той. — Като че ли нещо не е наре…
Екранът присветна.
На него се показа едно скрийуийче.
Беше Главният артилерийски офицер.
— Бягай и се крий, човешка гнъс! — ухили се той.
Виждаха екрана зад него — намираше се в командната зала.
— Ти?! Къде е Капитанката? — възкликна Джони.
— Ще се оправя с нея. След като избягате.
— Не!
Кърсти го подбутна.
— Виж какво, вече нищо не застрашава скрийуийците — рече му тя. — Ще прекосят Границата само след броени минути! Ние си свършихме работата! Не можеш да хукнеш сега да я търсиш! Тя трябва сама да се оправи! Тъкмо това би ти казала и тя, ако я питаш!
— Само че не мога да я питам, нали?
Той протегна ръка и бутна едно копче. Рампата се спусна с жужене.
— Аз се връщам там — отсече.
— Той те чака!
— Много хубаво прави — той грабна извънземното оръжие. — Кое му е спусъкът на това?
Тя подбели очи.
— Това е тъпо!
— Страх те е, а? — попита Джони. Беше пребледнял.