— Кого?! Мене?! — Сви рамене и грабна пушката. — Това ще го нося аз — обяви тя. — Свикнала съм им. Ти само ще оплескаш всичко.
12. СЪВСЕМ КАТО ИСТИНСКО
Спуснаха се на бегом по рампата и хукнаха по коридора.
— Да имаш часовник? — попита Джони.
— Да. Остават повече от шест минути.
— Трябваше да се сетя!!! — запъхтя се Джони. — На никого не му дават много време да избяга! На Джеймс Бонд никога не му остава време да пийне едно кафе и да си лъсне обувките, преди да обезвреди бомбата с часовниковия механизъм! Пак си играем на игрички!
— Спокойно!
— Да ми падне котка тук, как ще я изритам!
Коридорите бяха по-тъмни. От тавана капеше вода. От спуканите тръби парата продължаваше да бълва със свистене.
Стигнаха до кръстовище.
— Накъде?
Кърсти посочи:
— Натам.
— Сигурна ли си?
— И още как!
Изчезнаха в мрака.
След около тридесет секунди изскочиха от него.
— О, да, естествено.
— Всъщност, те всичките са еднакви. Трябва да е насам!
Този коридор наистина извеждаше в широкия коридор, в чийто край беше вратата на командната зала.
Вратата беше отворена. Виждаха големия екран, който трепкаше в синьо и бяло.
Кърсти стисна пушката.
— Добреее — рече тя. — Обаче този път няма да се бъркаш! Никакви приказки, разбра ли?
— Разбрах.
— Давай.
— Как?
— Влизаш пръв. И когато той ти скочи, аз ще му видя сметката.
— О, значи аз съм стръвта, така ли?
Кърсти погледна часовника си.
— Имаш четири минути и половина да измислиш нещо по-добро — каза тя. — Ох, извинявай. Четири минути и двайсет и пет секунди. Ей, вече станаха двайсет секунди…
— Само се надявам, че наистина си толкова добра!
Кърсти потупа оръжието.
— Шампионката на областта — нали си спомняш? Вярвай ми!
Джони тръгна към отворената врата. Когато я приближи, се опита да извърти очи и наляво, и надясно.
— Четири минути и петнайсет секунди — обади се гласът й от далеч, далеч зад него.
На прага спря.
— Ти как така не си шампионката на страната? — попита той.
— Всъщност, точно в деня на състезанието бях получила хранително отравяне.
— О… А-ха.
Той пристъпи прага.
Зъбатата смърт го пропусна. Рискува да се озърне и наляво, и надясно. После преглътна, след това погледна и нагоре.
— Няма никой…
— Добре. Следвам те плътно.
Границата на екрана вече беше много по-голяма.
Летим много бързо — помисли си той. — Остават още цели четири минути, даже и повече, а вече е изпълнила небето. — Думата „грамаданска“ беше твърде слаба.
— Огледах цялата стая — обади се той. — Тук няма никого.
— Там имаше контролно табло, нали? — подхвърли Кърсти. — Задръж… Сега съм на вратата. Да. Сигурно е зад таблото. Давай. Ако изскочи, аз съм готова.
Аз обаче не съм — помисли си той. Запромъква се напред и надникна зад таблото.
— Няма ни… Чакай, чакай.
— Какво?
— Май е Капитанката…
— Живо ли е?
— Жива ли е?! Тя е „тя“, а не „то“! И ти го знаеш. Не мога да ти кажа… Тя просто… лежи там. Ще погледна.
— Има ли смисъл?
— Само ще погледна, става ли?!
— Внимавай тогава. Застани така, че да мога да те следя.
Той се придвижи напред, втренчен в сенките по ъглите на огромната кабина.
Беше Капитанката — и беше все още жива. Или поне части от онова, което вероятно беше гръдния й кош, се издигаха и спускаха. Той коленичи до нея.
— Капитане? — прошепна.
Тя отвори едното си око.
— Избрани?
— Какво стана?
— Той… изчакваше. Докато… се сбогувах с вас… пропълзял вътре и… ме удари…
— А сега къде е?!
— Трябва… да вървите. Нямате… много време. Фло… тилията…
— Ранена си. Ей сега ще извикам Къ… Сигърни.
Лапата й се вкопчи в ръката му.
— Чуй ме! Той… ще взриви… кораба! Горивото… електроцентралата… той…
Джони се изправи.
— Добре ли е? — викна Кърсти.
— Не знам!
Тя стоеше на вратата и светлината очертаваше силуета й.
Зад нея се промъкваше сянка. Джони видя как разпери ръце…
Беше доста по-голямо от повечето скрийуийци. И не приличаше на смешен алигатор — да, в него все още имаше нещо алигаторско, но вече приличаше и на насекомо, и на какво ли още не… — на същества, които никога не бяха съществували — освен в сънищата…
— Зад тебе е! — изкрещя Джони, сведе глава и се втурна.
Кърсти се извърна.
На сънищата да нямаш вяра. Ако живееш вътре в тях, те те сграбчват и започват да те подмятат насам-натам…
Видя как Кърсти се обърна и погледна нагоре — и все по-нагоре — към Главния артилерийски офицер. Скрийуийецът отвори уста. Зъбите му бяха станали още повече — редица след редица и всички до един — остри и лъскави…