Нейният сън — помисли си Джони. — Нищо чудно, че вечно води борба…
— Застреляй го! Застреляй го!
Тя продължаваше да го гледа втренчено. И като че ли не искаше да помръдне.
— Имаш пушка! — кресна той.
Тя приличаше на статуя.
— Застреляй го!
— …о-о…
Кърсти леко поклати глава, а после, сякаш изведнъж се беше събудила, вдигна пушката.
— Добре! — каза тя. — А сега…
Скрийуийецът изобщо не й обърна внимание. Той вдигна рязко глава и се втренчи в Джони. Почти нямаше очи. Като че ли се беше втренчил в него със зъбите си.
— А-ха, Избраният — изръмжа той и бутна Кърсти. Тя дори не беше забелязала как замахва. В единия миг се прицелваше в него, а в следващия — летеше във въздуха и се заби в някаква купчина на няколко метра по-нататък.
Пушката изтропа на пода и се хлъзна към Джони.
— Избрани! — изсъска скрийуийецът. — Ама че глупост! Ние сме онова, което сме! Ти си позор и за своята, и за моята раса! И за тебе, и за нея… За тебе няма връщане назад…
Кърсти се опитваше да се изправи на крака. Лицето й беше изкривено от гняв.
Джони се наведе и грабна пушката.
Скрийуийецът внезапно размаха две от ръцете си. Джони трепна.
Чу как Кърсти вика отдалече:
— Бързо! Хвърли го на мене! На мене!
Пришълецът се ухили.
Джони отстъпи крачка назад. Пришълецът се беше вторачил в него и не обръщаше внимание на нищо.
— На мене, идиот такъв! — кресна Кърсти.
— Ти? — изръмжа пришълецът на Джони. — Да ме застреляш, мене? Не можеш. Такава слабост! Също като твоята Капитанка! Тя беше позор за скрийуийците — вечно слаба! Тъкмо затова и искате мир! Силните никога не искат мир!
Джони вдигна пушката.
Извънземният бавно пристъпи напред. Зъбите му като че изпълниха вселената. Ръцете му сякаш бяха по-дълги, ноктите — по-остри…
— Не можеш! — изръмжа той. — Наблюдавах те. Другите човеци поне можеха да се бият! Ние умирахме достойно! Но ти… само приказваш, приказваш… Би направил всичко, само не и да се биеш! Би направил всичко, но не и да се изправиш лице в лице с истината! Кой, ти ли ще спасиш човечеството? Ха!
Джони отново отстъпи назад и усети, че гърбът му опира в контролното табло. Нямаше вече накъде да отстъпва.
— Предаваш ли се? — извика той.
— Никога!
Джони улови някакво движение с бялото на очите си. Кърсти се готвеше да скочи върху пришълеца. Но онзи не беше като стражите. Тя не би…
Той стреля.
Къса, остра експлозия.
Скрийуийецът погледна шокиран внезапно появилото се върху гащиризона му синьо петно, а после — и Джони. Почти се беше стъписал.
— Ти ме застреля… Най-хладнокръвно…
— Не. Аз съм топлокръвен.
Извънземният се катурна напред. Сега пак беше по-дребен и повече приличаше на скрийуийец.
— Нямаше как — каза Джони.
— Ти го застреля… — произнесе някой зад него. Огледа се. Капитанката се беше изправила на крака.
— Да.
— Нямаше как. Но не вярвах, че ще можеш…
Джони погледна пушката. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Видя доста зор, докато убеди дланите си да се отпуснат.
— И аз.
Приближи се до Кърсти, която се беше втренчила в нещото на пода.
— У-ха! — възкликна тя, но съвсем тихичко.
— Да — кимна той.
— Ти…
— Да, да, застрелях го. Застрелях го. Искаше ми се да не ми се налага, но нямаше как. Той беше жив, а сега не е.
Отекнаха още аларми, червени лампички засвяткаха по цялото контролно табло. Границата беше изпълнила цялото небе на екрана.
— Ще тръгваме ли? Колко време ни остава?
Тя погледна часовника си със замъглен поглед.
— Минута и половина.
Той беше поразен. Чувстваше се така, сякаш е вътре в собствената си глава и се наблюдава. Изобщо не усещаше паника. Онзи, който наблюдаваше, не знаеше какво да прави, но другият вътре като че ли знаеше всичко. Беше… също като на сън.
— Можеш ли да тичаш? — Тя кимна. — Ама наистина бързо? Ох, какво говоря! Сигурно си печелила медали и за това! Давай!
Дръпна я навън от залата и я повлече по тъмния коридор. Кърсти като че ли вече се разсейваше — стените не блещукаха толкова. Дори не се виждаха нитове и болтове.
Стигнаха до капсулата. Джони заподскача от крак на крак и най-накрая намери копчето за спускане на рампата. Сякаш мина цяла вечност, докато се спусне.
— Колко…?
— Петдесет секунди…
Беж по рампата и хоп! — на седалките.
Копчетата не бяха много. Джони ги заразглежда.
— Какво правиш? — обади се Кърсти.
— Същото като тебе преди малко. Търся онова, на което пише „Вратите отворени“.
Екранът светна.
— Джони? Отваря се оттук — рече му Капитанката.