Джони хвърли поглед на Кърсти.
— Това не го знаехме! — възкликна той.
— Рампата прибрана ли е?
— Да.
— Вратите се отварят.
Чу се „дрън!“, а после — „ссс…“ — въздухът се втурна навън през разширяващата се пролука. Блещукащите, нереални звезди от играта им махаха.
Ръката на Джони увисна над най-голямото червено копче на таблото.
— Джони?
— Да, капитане?
— Благодаря ти. Не беше длъжен да ни помагаш.
— Че кой, ако не аз?
— Хе! Да. А сега… сбогом. Никога вече няма да се видим…
— Сбогом.
Джони погледна Кърсти.
— Колко?
— Десет секунди!
— Давай.
И той натисна копчето.
„Бууум!“ — нещо избухна зад тях. Стените проблеснаха и изведнъж ги обкръжи небе.
Джони се облегна назад. Усещаше главата си съвсем, съвсем празна… Само едно нещо се повтаряше постоянно — като на филм.
Отново и отново споменът натискаше спусъка. Отново и отново извънземното се строполяваше на земята. Повторение. Поразителна точност. Също като истинско.
Кърсти го сръга.
— Можем ли да го караме това нещо?
— Ъ-ъ…? Кво? — Той хвърли разсеян поглед към таблото. — Ами, хващаш тоя джойстик…
— Тогава завий. Искам да ги видя как минават през Границата.
— И аз. Ей сега.
Капсулата зави леко сред дълбоката бездна на игровото пространство право към Границата.
Скрийуийската флотилия се втурна напред. Щом стигнеше до Границата, всеки кораб проблясваше и изчезваше.
— Мислиш ли, че наистина ще пристигнат на някаква планета?
— Мисля, че те мислят така.
— Мислиш ли, че някога ще се върнат?
— Няма да е скоро.
— Ъ-ъ… Виж… Когато погледнах нагоре и видях онова нещо… искам да кажа, изглеждаше толкова истинско. И си помислих: ама то е живо, живо е и как така аз…
— Да — кимна Джони.
— А после то умря и… и на мене никак не ми беше до ликуване…
— Да.
— Когато е наистина, никак не е лесно. Защото хората умират… и всичко свършва наистина.
— Да. Ясно. И пак, и пак… Знаеш ли какво?
— Какво?
— Моят приятел Йонеса смята, че подобни сънища били начин да се справиш с реалния живот.
— Е?
— Според мене е обратното.
— Йонеса е чернокожият, нали?
— Да. Викаме му Йонеса, щото не е „готин“.
— Да си антиготин всъщност също е много готино.
— Така ли? Не го знаех. А гот ли е още да се казва „жестокота“?
— Джони! Никога не е било гот да се казва „жестокота“!
— Ами „жмът“?
— „Жмът“ е гот.
— Ама аз току-що си го измислих.
Капсулата се носеше напред.
— Е, това не значи, че не може да е гот.
— Вярно.
Фалшивите звезди блещукаха.
— Джони?
— Да?
— Ти как така толкова добре се разбираш с хората? Как така всички си приказват с тебе?
— Де да знам. Сигурно защото ги слушам какво приказват… Да си тъпичък също помага.
— Джони?
— Тук съм.
— Ти какво искаше да кажеш… Нали се сещаш — там? Като каза, че навсякъде ми се привиждали пришълци?
— Ъ-ъ-ъ… Не си спомням.
— Сигурно си искал да кажеш нещо!
— Не съм сигурен дали изобщо съществуват пришълци. Съществуват просто такива като нас, но най-различни. Ала знам кое е важното. Важното е да си съвсем сигурен какво правиш. Важното е да не забравяш, че това не е игра. Нищо не е игра. Дори игрите.
Корабът се превърна в точка на фона на нощта.
— А как ще се върнем вкъщи? За да се върна, все трябваше да умирам…
— Ако победиш, няма как да се измъкнеш.
— Тука има едно зелено копче…
— Струва си да пробваме, а?
— Давай.
Когато Джони се събуди, в стаята струеше светлина. Лежеше в нечие чуждо легло. Огледа се с полупритворени очи.
Стаята беше като всички стаи за гости. Малко старомодната лампа, която не пасваше никъде другаде. Етажерката с книгите, които никой не чете много-много. Липсата на дреболии, като не броим пепелника до леглото.
Имаше и часовник, но някъде далече в миналото стрелките бяха спрели да си починат и макар че сигурно бяха сверили всички други часовници в къщата, за този изобщо не се бяха сетили и сега той си стоеше там и неуморно, ден и нощ сочеше осем без двадесет. Но липсата на звуци на долния етаж предполагаше, че все още е ранно утро.
Той се уви в одеялото, наслаждавайки се на откраднатото време между съня и събуждането.
И сега… какво? Трябваше да поговори с Кърсти, която си мечтаеше да бъде Сигърни и забравяше, че се опитва да е и някой, който действа. И имаше подозрението, че скоро ще се види и с родителите си. Сигурно щеше да му се наложи да изслуша какво ли не от тях, но поне щеше да е някаква промяна.
Да, Помирителният период продължаваше. И училището продължаваше. Всъщност, май всичко си беше същото. Никой нищо не беше оправил с магическа пръчица.