Все пак беше опитал. Изминаха два часа. Съдебният следовател даде знак, че е готов и всички служители напуснаха залата като се извиниха, преди да се сбогуват с Деймиан. Обещаха да разследват случая, но той дори и за миг не им повярва — на този етап не можеха да направят нищо повече. Трудно щеше да преодолее загубата на баща си…
Беше почти полунощ, когато се прибра вкъщи. Имението, където живееше с баща си, беше просторно, прекалено голямо за двамата. Именно заради това Деймиан не се премести да живее отделно. Обичаха да разговарят, всеки имаше нужда от компанията на другия. Сега бе пусто… Вече няма да може да подели закуската си с него, преди да тръгнат за работа… Никога няма да завари баща си късно вечер в кабинета или в библиотеката; да почетат или да поговорят за класиците. Никога няма да обсъждат бизнеса на вечеря… Никога…
Сълзите, които беше сдържал дотогава, изведнъж потекоха. Не беше стигнал до стаята си, но в този късен час прислугата вече спеше, така че нямаше кой да го види. В бюрото си държеше бутилка бренди, от което си наливаше само когато не му се спеше. Сипа си малко, без дори да помисли защо го прави. Беше объркан… Единствената мисъл в главата му бе, че трябва да открие истинската причина за трагедията. Не приемаше, че баща му е постъпил по този начин по собствена воля. Разбира се, нямаше доказателства за противното, но Деймиан беше убеден, че баща му не би посегнал на живота си — познаваше го доста добре.
Деймиан Рътлидж III не беше човек, който непрекъснато увърта или капризничи. Не лъжеше, сам си признаваше, ако беше сгрешил. Ако нещо го беше довело до пълно отчаяние, щеше да сподели със сина си. Още повече сега, когато планираха сватбата. Говореха си за предстоящия ремонт на западното крило, където Деймиан-младши искаше да се настани с бъдещата си съпруга, а баща му нямаше търпение да дочака внуците… Освен това беше доволен от живота си. Нямаше желание да се жени отново, но беше напълно щастлив с жената, която обичаше. Беше достатъчно богат, беше получил голямо наследство. Обичаше и работата — продължи делото на собствения си баща и разшири бизнеса. Имаше всичко, заради което си струва да се живее. Но някой друг беше решил, че не е така. „Прости ми!“ Не, баща му не използваше такива думи… Нямаше за какво да прощава на баща си, но имаше причина за отмъщение…
Деймиан прекъсна спомените си. Беше наел детектив, който отговори на всички въпроси. Да, беше тръгнал на Запад, за да убие човека, причинил смъртта на баща му. Думите му като че ли не впечатлиха Хлапето.
— Имаш ли основателна причина?
— Голяма.
— Да не би да си ловец на глави?
— Едва ли може да се каже така. Проблемът е от личен характер.
Деймиан беше готов да му обясни, но момчето не го попита, само кимна в знак разбиращо. Ако беше полюбопитствал повече, сигурно нямаше да му обясни подробностите. Необикновено хлапе! Момчетата на неговата възраст щяха да го затрупат с въпроси, той обаче му зададе само няколко и то без особен интерес. Поне не даваше вид, че се интересува.
— Смятам да се изкъпя, после ще се върна — рече Деймиан и стана.
Хлапето вдигна ръка и посочи с палец зад гърба си:
— Брегът е надолу. Аз ще си легна, така че не вдигай много шум, когато се върнеш.
Деймиан кимна, взе чантата си и тръгна към реката. Дочу, че момчето му извика да се пази от змии и се засмя. Проклето хлапе! Ще трябва да свикне с него през следващите няколко дни.
Пета глава
Събуди се. Миришеше на току-що приготвено кафе, но Деймиан не стана веднага. Беше му приятно и удобно в леглото, а имаше усещането, че е спал час-два. Напълно възможно — въпреки умората не можа да заспи веднага, затова не се чувстваше отпочинал. Когато отвори очи, на небето все още имаше звезди, но от изток денят се пробуждаше и слънцето поемаше по своя неизменен път.
Много безсънни нощи Деймиан беше прекарал в размисли за смъртта на баща си и всичко онова, което се случи впоследствие. През изминалите шест месеца гневът беше негов единствен спътник. Часове наред се отдаваше на силните чувства, които бушуваха в него. Беше объркан, безпомощен, липсваше му вяра, но беше твърдо решен да довърши делото си докрай, за да възтържествува справедливостта.
Властите не продължиха разследването. Деймиан нае частни детективи, които се оказаха прецизни в работата си. В нощта на убийството заведението срещу компанията било отворено. Поради късния час посетителите били малко и повечето сервитьори бездействали. Един от тях бил впечатлен от двама непознати — снажни, яки мъже, които излезли от главния вход на „Рътлидж Импорт“. Срещу малко възнаграждение той ги нарисува. Сервитьорът се оказал доста добър художник. След като „портретът“ беше показан във всички квартали на града, детективите откриха единия от престъпниците, който всичко си призна. Няколко дни преди това стана ясно, че Хенри Карътърс също е заподозрян.