Деймиан не можеше да повярва, че Карътърс е замесен — той беше счетоводител на баща му повече от десет години. Беше дребен на ръст, обикновен мъж, около четиридесетгодишен, общителен, но не се беше женил. Грижеше се за старата си леля, която живееше в източното предградие. Нито един ден не беше отсъствал от работа — винаги можеше да го открие човек или в канцеларията му, или в някой от складовете, където все проверяваше инвентара. Като всички работници от компанията, Карътърс също беше на погребението и скърбеше за безвъзвратната загуба на собственика.
Един от детективите поиска да прегледа счетоводните книги и след като получи разрешение, установи, че на фирмата са нанесени сериозни щети. Хенри беше призован на разпит, но отговорите му бяха незадоволителни. Това обаче не беше достатъчно основание, за да бъде арестуван, но точно тогава Хенри изчезна… Нямаше и следа от него. Портретите на двамата престъпници също пропаднаха като че ли вдън земя…
Двамата мъже, които Хенри бе наел, не знаеха името му, но описанието, което дадоха съвпадаше: дребен мъж, очила с дебели стъкла, рядка кестенява коса, бенка на лявата буза и сиво-сини очи като на кукумявка. Без съмнение — Хенри Карътърс. Беше ги наел да убият неговия работодател само за петдесет долара, за да не бъдат разкрити злоупотребите му.
Петдесет долара! Господи, колко евтин беше човешкият живот! Деймиан още не можеше да повярва, но както каза детективът, в живота трагедията на един човек обикновено се превръща в късмет за друг.
Именно Хенри беше инсценирал самоубийство, предсмъртната бележка беше фалшифицирал също той. Вероятно се беше надявал мъката да държи Деймиан достатъчно далече от счетоводните книги, докато успее да прикрие незаконно присвоените пари така, че никога да не излязат на бял свят. Хенри Карътърс беше истинският убиец — двамата мъже бяха само марионетки. Ако Деймиан не беше толкова упорит в търсенето, Хенри щеше да остане неразкрит. Въпреки това успя да изчезне. Три месеца трябваше да изминат, за да го открият във Форт Уърт, но след това отново изгубиха следите му.
Достатъчно беше чакал някой друг да свърши онова, което по право беше негово задължение. Докато Карътърс се наслаждава на свободата, Деймиан не биваше да бездейства и затова тръгна към Тексас за Форт Уърт. Като всички, обявени за издирване, Карътърс беше някъде на Запад, за да не могат лесно да го намерят сред дивата пустош. Деймиан беше твърдо решен да го следва, докато го открие и залови. Не беше много наясно как точно се преследва престъпник, но трябваше да успее. Имаше дори шерифска значка, за да бъде в правото си, когато стреля. Скъпо струваше помощта на приятелите на баща му, но си заслужаваше — беше упълномощен представител на закона, имаше право да изисква съдействие от местните власти, за да залови Карътърс. Списъкът в джоба му беше подробен — включваше имената и прозвищата на всички издирвани престъпници от Тексас, както и на тези от останалите Западни щати и територии. Името на Карътърс беше добавено най-накрая.
— Хей, момчета, ще дойдете ли да пиете кафе или ще се пълзите по корем до изгрев слънце?
Деймиан отвори очи. Беше сигурен, че Хлапето не говори на него. Отнякъде се чуваше дрезгав смях. Деймиан се изправи бавно и едва тогава различи два не съвсем ясни силуета. Мъжете станаха и изтупаха пръстта от дрехите си. Деймиан втренчи поглед в Хлапето. Опита се да разбере реакцията му, но изражението на неговото лице беше неразгадаемо. Хлапето беше с дрехите от предишния ден, които сега имаха повече гънки — това показваше, че беше спал с тях. Шапката, завързана, висеше небрежно на гърба и откриваше косата му — тя не беше просто разпиляна и невчесана, а сплъстена и мръсна, като че ли гребен не беше се докосвал до нея месеци наред, ако Хлапето изобщо имаше гребен. Беше приклекнал до огъня, който отново гореше. На пръв поглед беше спокоен, дали се тревожеше от появата на двамата мъже или беше доволен, че ги вижда, не можеше да се разбере. Деймиан се зачуди откъде тези двамата знаят, че са тук. Огънят едва блещукаше и трудно можеше да се различи от десет фута. Лагерът беше все още скрит в сянката на нощта, слънцето едва сега изгряваше. Деймиан нямаше да забележи новодошлите, ако не беше проследил погледа на Хлапето. Дори и тогава трудно различи двата силуета, а момчето ги беше видяло… Безпокоеше го фактът, че непознатите се бяха крили, но ако Хлапето е знаело за тях, защо не ги беше поканило още през нощта, когато толкова любезно предложи подслон на Деймиан? Защо ги беше пренебрегнало?