Деймиан не разбираше нищо от оръжия — не му се беше налагало да ползва досега. В Ню Йорк не беше необходимо да имаш оръжие. Но от пушки разбираше. В колежа беше участвал в турнир по стрелба, често беше ходил на лов с баща си.
— Потърси нещо в торбата си, за да вържем тези двамата, господин Рътлидж. Една стара риза ще свърши добра работа — разпореди се момчето.
Деймиан отново въздъхна — та той не носеше стари ризи.
— Така или иначе, няма да имаш нужда от торба, щом тръгнем на път. Трябва ти кон — добави момчето.
Думите му накараха Деймиан да се замисли. Нямаше представа, как щяха да стигнат до града. Очевидно Хлапето имаше план, след като беше пресметнал, че когато двама са на един кон, място за багаж няма. Изсипа торбата и взе в свободната ръка една риза, в другата държеше оръжието. Хлапето го погледна, беше доволен от избора му. След това обясни на Деймиан как да завърже престъпниците. Логично, помисли си той, все пак Хлапето беше този, който доказа, че с него шега не бива, докато Деймиан се оказа в същото глупаво положение, в каквото се намираше Билибоб — непохватен и бавен. Винс нададе вик, когато започнаха да го връзват:
— И къде ще ни водиш, хлапе.
— В Кофивил, при шерифа.
— Губиш си времето, момче, не сме направили нищо лошо.
— Аз обаче имам един свидетел тук, който едва ли е съгласен с теб!
— Не, той е извън играта, хлапе.
— Имам също и признанията ви.
— Какви признания? — учудено попита Винс и заканително погледна приятеля си. — Да не си признал?!
— Не съм глупак, че да направя такова нещо! — каза Билибоб, но се изчерви.
Хлапето забеляза това и се престори на ядосан:
— Не се прави, че не знаеш, шерифът няма да губи време в решения дали да действа или не! Нападение на дилижанс или обикновен грабеж — какво значение има?! Длъжен съм обаче да ви предупредя, че сте в списъка на издирваните. Ако искате, вярвайте! Така или иначе, аз нищо не губя!
Ако Деймиан беше обърнал достатъчно внимание, щеше да забележи, че крадецът на име Винс се паникьоса, когато чу Хлапето да споменава за списъка на издирваните. Момчето беше осъзнало, че именно този Винс е по-опасен тип, затова атакуваше точно него, а не безобидния Билибоб. Честно казано, Деймиан не очакваше да имат повече проблеми с тях, но въпреки това беше силно изненадан, когато видя Винс да се хвърля в краката на Хлапето. Паднаха и двамата — момчето на гърба си, а Винс отгоре му. Започна се борба за оръжието. Докато Винс се опитваше да измъкне револвера на Хлапето, Деймиан се хвърли върху него и тъкмо стовари юмрук в лицето му, когато чу прещракването на оръжие. Двамата замръзнаха на място. Винс видя, че Хлапето беше вече на крака, готов да стреля. Дулото на револвера беше опряно в главата на Винс.
— Няма да стреляш?
— Така ли мислиш?
Това беше всичко, което Хлапето каза. Лицето му отново стана безизразно. Последва изстрел и Винс падна на земята… Деймиан се опита да разбере какви мисли се въртят в главата на момчето, какво ли чувства сега, когато най-хладнокръвно стреля от упор. Дали страхът не го беше накарал да действа толкова бързо? Каквато и причина да беше го подтикнала, едно беше ясно — Деймиан се ядоса на себе си. Прекалено много бяха изненадите още от самото начало на деня, но най-вече се подразни от факта, че това малко момче беше спасило живота му два пъти. Деймиан беше достатъчно силен, за да се защитава сам! Та нали той повали с един удар Винс?!
А после още преди да се е опомнил, Хлапето взе, че го застреля.
Противоречиви чувства обзеха Деймиан. Самият той не беше използвал физическа сила, за да се защити, откакто беше петнадесетгодишен. Тогава се прибра вкъщи с разбит нос. Срещу него се бяха изправили седем момчета — всяко едно готово да се бие. Когато баща му си дойде, Деймиан трябваше да изслуша най-тежките обвинения, които някога някой му беше отправял. Единственото, което запомни, беше, че винаги трябва да разчита на силата и ръста си — те бяха най-голямото му предимство пред останалите момчета… И сега се опита да изпълни съвета на баща си — шест фута и три инча не беше никак малко за височината на който и да е мъж, но не се почувства по-добре.
— Много добре, господин Рътлидж! — каза Хлапето в старанието си да разсее объркването, което беше изписано на лицето на Деймиан. — Сега, след като приключихме, мога да се заема с палачинките и само след няколко минути закуската ще бъде готова.
Думите му бяха изречени толкова спокойно, като че ли се беше случило нещо съвсем обикновено. Нервите му сигурно бяха от стомана. Деймиан само кимна с глава. Хлапето продължаваше да го изненадва.