Шеста глава
Хлапето отново приклекна до огъня и се съсредоточи върху готвенето — поне така си мислеше Деймиан. Изсипваше тестото в тигана, подхвърляше палачинките, а когато станеха готови ги нареждаше върху единствената чиния и отново започваше. Беше прибрал оръжието си в кобура, но можеше да го извади бързо и да стреля. По очите му личеше, че беше готов да действа всеки момент. Деймиан дори си помисли, че може би именно очите му помагаха, сигурно имаше орлов поглед. Страхотно Хлапе! Сега, след всичко случило се, Деймиан не се съмняваше в достоверността на думите на момчето; вярваше му, че е заловил петима престъпници.
Винс беше все още в безсъзнание и Деймиан реши да завърже ръцете му зад гърба. После го остави в същото положение, в което се намираше вече доста време — от носа му продължаваше да тече кръв. Билибоб лежеше смирено и гледаше Деймиан със страхопочитание.
Престъпниците бяха добре вързани. Сега Деймиан можеше да се заеме с дрехите, които беше сгънал и прибрал прилежно миналата нощ. Ботушите му също бяха на мястото си. Тъкмо щеше да ги обуе, когато забеляза втренчения поглед на Хлапето.
— Няма ли да ги изтръскаш преди да ги сложиш на краката си? Не се знае на кого са послужили за легло през нощта — поясни момчето.
Деймиан ги хвърли обратно на земята, като че ли вътре имаше змии. Билибоб се изкикоти и той го стрелна с поглед. Хлапето успя да прикрие смеха си и когато се обърна към него, вече беше отново сериозен. Този път Деймиан хвана ботушите за токовете, изтръска ги, огледа ги внимателно отвътре и ги сложи на земята.
— Сега вече можеш да ги обуеш — каза момчето.
Деймиан го погледна, не му вярваше.
— Не ме будалкаш, нали?
— Опазил ме Господ! Не се знае дали не са влезли скорпиони или някакви други животинки — в някои райони има…
— Няма нужда да ми обясняваш! — прекъсна го Деймиан и се намръщи. После отиде до багажа, за да си извади чисти чорапи — не искаше да се разхожда цял ден с мръсните от предишния ден. Бяха го ограбили, но сега нещата му бяха тук и не възнамеряваше да се разделя повече с тях. Скоро обаче се увери, че е по-добре да остане с мръсните чорапи, опита се да ги събуе, но те бяха залепнали — пришките бяха станали на рани, всяко докосване до тях му причиняваше болка, а от дърпането на чорапа потече кръв. Истинският ад настъпи едва когато си обу ботушите. Върна се при огъня куцукайки. Искрено се надяваше Хлапето да греши в преценката си и Кофивил да е само на един ден път, а не на два. Едва ли щеше да издържи на продължителен преход с тези крака, целите в рани.
До огъня чинията вече беше пълна догоре с палачинки, имаше и буркан с мед.
— Маслото ми свърши вчера, така че ще трябва да се задоволиш само с меда. Аз нещо нямам апетит след толкова преживявания от сутринта насам, но ти закуси. Каквото остане ще го хапна по-късно.
Деймиан погледна към Винс и Билибоб и попита:
— Няма ли да поканим и другите „гости“?
— Не, по дяволите! Ако бяха дошли да закусват, нямаше да вадят оръжие!
За първи път не отговори спокойно, отвращението в думите му предизвика същото изражение и на лицето му. Поне имаше някакви чувства, помисли си Деймиан, иначе човек би помислил, че е равнодушен към всичко и всички. После Хлапето стана и отиде при Билибоб.
— Къде скрихте конете!
— Долу до реката.
Хлапето тръгна натам. Деймиан се обърна и реши да не изпуска от поглед престъпниците. Мислеше си, че Билибоб едва ли ще създава неприятности повече, но не биваше да подценява Винс, макар и да е в безсъзнание. Не след дълго Хлапето се върна с два коня. Деймиан реши, че сега, когато имаха още коне, може би момчето щеше да му позволи да вземе всичкия си багаж. Не му се искаше да го оставя там. Но конете изглеждаха ужасно — единият едва пристъпваше, а другият куцаше. Изненада се, като видя Хлапето да се насочва право към Винс, но още повече се изненада, когато го ритна в гърба. Не можеше да се каже, че е силно или че го е заболяло, но все пак…
— Ненавиждам хората, които мъчат животните по такъв жесток начин! — каза Хлапето и се обърна към Билибоб. Той изглежда се изплаши да не получи ритник като Винс и бързо се сви на мястото си. — Кой е твоят кон?
— Нито един не е мой. И двата са на Винс — отрече Билибоб, но беше повече от очевидно, че лъже.
— Добре. Този не можем да го яздим, другият скоро ще се оправи. Погрижи се за него, извади камъка от копитото — започнало е да събира гной! И си махни проклетите шпори, целият е в кръв!
Билибоб още повече се сви, но момчето вече беше казало всичко, което искаше и се насочи към огъня.
— Време е да тръгваме — рече Хлапето на Деймиан. — Ако тези двамата вървят бързо, може и да имаме късмет да изминем повечето път днес. Те ще вземат единия кон. Дано кобилата да издържи, докато стигнем града, там ще се погрижим за нея… Дявол да го вземе, наистина ме ядосаха тези типове.