Наистина личеше, че е ядосан. Деймиан реши, че не е подходящо да пита за багажа си точно сега. Може пък и да си набави всичко необходимо, когато стигнат града…
За да се разсее, започна да помага на Хлапето да вдигнат лагера. Деймиан отиде да измие съдовете. Когато се върна, огънят беше загасен, конете оседлани, а Хлапето прикрепваше покъщнината си към седлото. Чак сега Деймиан забеляза дорестия кон, който беше завързан встрани от огнището. Красивото, добре гледано животно, като че ли нямаше търпение да тръгне на път! Можеше да се сравнява единствено с породистите коне, които Деймиан беше виждал на надбягвания. Интересно, откъде Хлапето притежаваше такъв кон…
Момчето се опитваше да качи Билибоб на седлото. По това, което се чуваше, явно не му беше лесно.
— Казах ти, не мога да се кача със завързани на гърба ръце! — оправдаваше се той. — Дори и да ме качиш, по някое време пак ще падна, защото няма да мога да се държа!
— Тогава мисли повече как да се задържиш на седлото, отколкото какви проблеми да ми създаваш! Или ще се качиш, или ще вървиш пеша — друг избор нямаш!
Не беше невъзможно да се качи и да се задържи отгоре на коня, затова Деймиан го хвана и го хвърли на седлото. Билибоб тъкмо щеше да попита какво става, но реши, че е по-добре да внимава да не падне от другата страна и млъкна. Затова пък Деймиан спечели одобрителната усмивка на Хлапето, което като че ли искаше да му каже, че има полза и от него. После погледна към неподвижния Винс и подхвърли:
— Ако този е все още жив, можеш да опиташ същия номер.
Не пропусна да му намекне за удара, който стовари върху лицето на Винс! Това го накара да се изчерви, но двамата успяха да качат и другия негодник до приятеля му. Свестиха го едва след като му поляха главата му с вода.
Сега беше ред на Деймиан — ако имаше някой друг, който да го повдигне, той нямаше да откаже, но по-едър от него в момента нямаше. Никога не си беше и помислял дори, че ще му се наложи да се качва сам на кон, винаги се движеше с файтон. Така беше в големия град. Днес за първи път щеше да язди, а конят изглеждаше не само голям, но и висок. Момчето разбра и отиде до него.
— Сложи си краката в стремената. Не си ли яздил досега?
— Не, в града има файтони и не ми се е налагало — призна си Деймиан.
— Трябваше да се досетя — въздъхна момчето. — Така, подпри се на ръката ми, сложи си единия крак в стремето, а с другия се оттласни нагоре, за да се прехвърлиш на седлото.
Лесно беше да се каже, но да се изпълни — не. Чак при втория опит Деймиан успя да се закрепи на седлото, без да падне. Макар и съвсем случайно, „приземяването“ му беше успешно, дори се почувства виновен за начина, по които качи Винс и Билибоб — ръцете им все още бяха завързани отзад на гърба и те нямаха никаква опора. Деймиан обаче получи подкрепата на Хлапето:
— Можеш да се държиш за мен, ако искаш. Не се притеснявай, няма да яздим бързо, за да нямаме проблеми.
Тръгнаха веднага. Не след дълго Винс започна да се оплаква, че не може да язди повече с вързани ръце. Обидните думи, които изричаше, псувните и заканите бяха отправени най-вече към Деймиан заради счупения нос. Хлапето не можа да го изтърпи:
— Млъкни, ако искаш довечера да ядеш!
Винс млъкна. Деймиан се усмихна. Трябваше да признае, че Хлапето притежаваше доста странен начин на убеждаване. Така или иначе, на Деймиан му хареса, даже се възхити от него. Мнението му за момчето ставаше все по-добро — за възрастта си той беше не само умно, но и интелигентно момче; беше компетентен по много въпроси, притежаваше доста добри качества и умееше да ръководи. С две думи — оправно момче. Имаше обаче нещо, което смътно безпокоеше Деймиан и той опитваше да разбере какво е то, но после реши, че не е негова работа и не бива да се меси. Начинът, по който Хлапето се справи с престъпниците и намерението му да ги предаде на служителите на закона още веднъж доказваха, че не беше излъгал нито за „професията“ си, нито за броя на заловените от него престъпници. Беше прекалено млад за такава опасна работа, но бързината и сръчността му помагаха. Само навиците си трябваше да промени. Да спиш на открито не беше най-подходящия начин на живот — лагеруваше край реките, а такива места не предлагат много удобства. Деймиан си помисли, че ако Хлапето се беше къпало скоро, то въобще не му личеше, защото миризмата, която се носеше от него, не беше от най-приятните…