По обяд спряха за малко да си починат и конете да отморят. Деймиан видя, че на седлото на коня беше завързана неговата торба и остана приятно изненадан. Сега можеше да си вземе кърпа и да си я върже на лицето, но не искаше Хлапето да го види, защото щеше да се засегне. След като цял ден беше яздил до него, Деймиан не се сдържа и без много да мисли, попита момчето:
— Това ли са единствените ти дрехи?
— Достатъчни са ми — отговори момчето. — Пазят ме от различни твари.
Деймиан така и не разбра шегува ли се или говори сериозно, затова не посмя да го попита какви твари има предвид. Само въздъхна — трябваше да се примири, докато стигнат града.
— Какво мислиш, ще стигнем ли Кофивил до довечера? — с надежда попита той.
Момчето не отговори веднага.
— Щяхме да стигнем, ако не ни се бяха натрапили онези двамата, но сега силно се съмнявам. Едва ли, господин Рътлидж.
Деймиан трябваше да се примири с още едно разочарование, затова реши да продължи разговора.
— Не е ли по-добре да ме наричаш Деймиан? „Господин Рътлидж“ някак си не подхожда, пък и макар и от скоро, много неща ни сближиха. Освен това мисля, че е редно и ти да имаш истинско име, лично твое.
— Е, когато трябва да подписвам нещо, използвам инициалите „К. С.“, ако това имаш предвид.
— И какво означават?
— Нищо — вдигна рамене момчето. — Когато трябваше да се подпиша за първи път, за да получа наградата си, шерифът четеше нещо, на което пишеше „К. С“. На мене ми хареса — лесно и практично. Оттогава шерифът ме нарича така.
— Кейси9, а? Хубаво звучи. Имаш ли нещо против да те наричам Кейси?
Момчето като че ли се смути, замисли се за момент, но после се успокои и каза:
— Както искаш! — не беше истина, но Кейси не желаеше да спори.
Деймиан се засмя. Стана му смешен самият факт, че момчето прие име, което е известно повече като момичешко. Момчетата на неговата възраст са доста чувствителни за такива, макар и тривиални подробности. После и двамата замълчаха. Денят беше Дълъг и уморителен, но Деймиан беше благодарен, че нямаше повече инциденти, които да нарушат спокойствието им. Малко преди залез слънце Кейси насочи конете към реката, за да пренощуват там. За няколко минути стъкна огъня и се зае с приготвянето на тесто. Наложи се да прекъсне готвенето само когато трябваше да помогне на Деймиан да свали Винс и Билибоб от коня.
— Опитай се да не чупиш повече носове, докато се занимавам е вечерята.
Кейси не успя да види пламналите бузи на Деймиан, защото вече се беше отдалечил.
Седма глава
На другата сутрин стигнаха Кофивил. Кейси беше толкова щастлива, колкото и Деймиан. Искаше й се да беше сама. Не беше спокойна, не можеше да покаже истинската си самоличност — сега трябваше да пази тези двама престъпника. Не можеше да се изкъпе, защото не беше свикнала да се мие така. Дори не можеше да изпълни естествените си нужди, без да се скрие и винаги внимаваше да не я видят, докато мъжете просто спираха и не се интересуваха има ли някой наблизо или не. Не биваше да се дразни от това, все пак те я смятаха за „един“ от тях. Къде беше сбъркала? Дали беше права, като реши да избяга от къщи и да се преоблече като мъж? Даже не си беше и помисляла, че така ще си навлече беда. Но тя не се плашеше от трудностите, та нали искаше да покаже, че може да се справя във всякакви ситуации. Затова си отряза косата до раменете. Беше решила, че с дългата плитка ще привлича вниманието върху себе си повече, отколкото е необходимо. Предстоеше й път, и то не лесен, а тя не искаше да я забележат.
Мъжките дрехи й бяха не само необходими за пътуването, но и удобни. Точно дебелото вълнено пончо заблуждаваше другите, като прикриваше всичките й изпъкнали и заоблени форми, освен това беше по-удобно от сакото. Беше широко отпред и можеше бързо да извади оръжието си в случай на нужда, докато със сако трябваше да носи пистолета отзад на гърба си. Ако се наложеше да стреля, щеше да мине доста време, докато извади оръжието, а през това време можеше да загуби живота си. Ръстът й беше достатъчен, за да я помислят за момче — момичетата обикновено бяха по-ниски. Засега нямаше да издава тайната си, така няма да се притеснява, когато отиде в града, пък и пленниците щяха да бъдат по-смирени. Какво ли биха направили, ако видеха, че тя е от нежния пол?! Може и да звучи смешно, но по-естествено беше да е момче, защото никой, дори и най-големият глупак, не би се примирил с мисълта, че е заловен от жена, макар че това беше самата истина. Някои мъже просто смятаха, че жените не ги бива да вършат сериозна работа… Е, ако случайно се досетят и я попитат, щеше да им каже. Нямаше да прави маскарад, но засега предпочиташе мъжете да запазят първото си впечатление. Вярваше, че няма да й се наложи да дава обяснения на никой от тях, освен ако не допусне някого толкова близо до себе си, че той сам да забележи. Затова сама си беше избрала неприятната миризма, която се носеше около нея. От друга страна това й помагаше да си осигурява прехраната — животните подушваха човешката миризма отдалече. Всичко това Кейси знаеше от баща си. С тази миризма тя можеше да се приближи до животното, без да се страхува, че то ще избяга. Затова и не бързаше да си сменя дрехите, но беше решила, като отиде в града веднага да влезе в банята. Знаеше, че едва ли не вони на нечистоплътност, но то беше от вълненото пончо, прогизнало от последния проливен дъжд, който се изля преди няколко дена. Нито едно от тези неща нямаше да я тревожи, ако не бяха тримата мъже, които по една непредвидена случайност се присъединиха към нея по време на пътуването й. Но най-много се смущаваше от Деймиан Рътлидж, както се представи той — единствения мъж, който я уважаваше. Беше необикновен, висок, костюмът му повече подхождаше за града, отколкото за Дивия запад, но въпреки това беше дяволски красив. Кестенявата му коса изглеждаше почти черна на дневна светлина, широките скули допълваха волевия овал на челюстта, гъстите вежди правеха лицето му силно, мъжествено, на устните му като че ли бяха изписани непоколебимост и решителност, пронизителните му сиви очи често я смущаваха, като че ли можеха да отгатнат тайната й. Погледът му просто я влудяваше. Понякога се усещаше, че е втренчила поглед в него ей така, без причина. Беше красив… Присъствието му я караше да се чувства странно и това я плашеше. Дори на няколко пъти й се прииска да направи всичко възможно, за да изглежда по-добре, да разкрие пред него истинската си самоличност, но после реши, че това би било пълна глупост. Беше почти сигурна, че щом стигнат Кофивил, всеки ще поеме по своя път и това я успокояваше донякъде. Не й се искаше точно сега да се отклонява от решението, което беше взела.
9
Кейси — идва от произношението на две букви от английската азбука — К (Кей) и С (Си) — Б.пр.