Този въпрос беше спорен според Кейси, но не му беше времето сега да го разискват. Прибра ръката си бързо, неговото докосване отново предизвика смущение у нея и тя се изчерви. Изглежда Деймиан не обърна внимание на това, вече тръгваше. Огледа улицата и пое. Сигурно щеше да отседне в някой хотел.
— Сбогом! — провикна се Кейси и се върна при шерифа.
Едва ли щеше да го види повече. Вероятно щеше да се настани в най-скъпия хотел, тя ще потърси най-евтиния; той щеше да отиде на театър, ако има представление, тя — в някоя кръчма, за да събира информация за престъпниците. Най-добре за него беше да се прибере вкъщи. Запада не беше гостоприемен за хората, които не са израснали там. Дали го беше разбрал, дали си беше извлякъл поука от случилото се?! Не, по дяволите! Всички, които идваха от Изтока, бяха от друго тесто. Гледаха на нещата по друг начин, почти не знаеха как да оцелеят, ако попаднат в трудна ситуация…
Усети, че отново мисли за този мъж, а не биваше.
Спомни си, че още не беше решила да каже ли на шерифа за обира или не. Щеше ли той да обърне внимание на думите й или нямаше да повярва на едно „младо момче“, което често беше залавяло престъпниците пияни или заспали, понеже нямаше друг начин да се справи с тях. Не искаше да разкрива тайната си. Сигурно никога нямаше да си признае — колкото по-малко хора я познават, толкова по-добре. След около двадесет минути шерифът беше оформил документите и й каза да отиде на другата сутрин, за да си получи парите — двеста долара. Не бяха много, но достатъчно за Кейси, а Билибоб и Винс щяха да бъдат съдени.
Кейси отново се замисли да каже ли за обира или не. Докато се колебаеше, се чуха изстрели. Шерифът и помощниците му се втурнаха навън. Тя се надяваше, че бандитите няма да пристигнат толкова рано, но надеждите й не се оправдаха. Плановете й се провалиха…
Девета глава
Деймиан стоеше с вдигнати ръце, ужасен, че отново ще трябва да се лиши от парите, които вече си беше върнал. Точно в този момент си спомни предупреждението на Кейси, дума по дума: „Парите ти или са под седлата на Винс и Билибоб, или у тях — друга възможност няма. Затова по-добре да ги вземем сега, отколкото да чакаш да ти ги върне шерифът. Понякога се преструва, че е забравил, веднъж трябваше да чакам цяла седмица, докато си получа наградата. Мога да се закълна, че хората на закона са най-големите лъжци.“
„Това най-малко ме тревожи — беше му отговорил Деймиан. — Мога да си изтегля пари, всъщност ще отида веднага в банката…“
„На твое място не бих отишъл. Запомни думите ми — стои далече от банките, когато стигнем града!“ беше го предупредил Хлапето. След това смени темата на разговора, а Деймиан откри парите си под седлото на Винс…
А сега трябваше отново да се раздели с тях. Тримата мъже, които влязоха в банка Кондън, бяха въоръжени до зъби с пушки и револвери. Достатъчно беше човек да ги види, и веднага щеше да му стане ясно защо са тук. Още от вратата опряха оръжие в клиентите, които бяха най-близо до тях. Банковите служители веднага вдигнаха ръце. Двама от крадците имаха изкуствени мустаци и бакенбарди бяха прекалено млади — около двадесетгодишни, но гледаха зловещо. Няма шега, помисли си Деймиан. По очите им се виждаше, че бяха готови да застрелят без колебание всеки, който им се противи.
И този път Деймиан нямаше оръжие. Трябваше да задържи поне единия пистолет, а не да го дава на шерифа. Не беше за вярване, че отново щяха да го оберат. Посред бял ден, в центъра на града, когато улиците бяха пълни с хора. А Хлапето знаеше… И не случайно го предупреди, но Деймиан не го послуша. Просто реши, че момчето се перчи, че иска да го сплаши — възможно ли е да има обир посред бял ден?!
Напрежението растеше. След няколко минути трезорът щеше да бъде отворен и опразнен, но дотогава клиентите трябваше да изпразнят джобовете си. Никой не влезе отвън. Деймиан забеляза, че някой се промъкваше до перваза на прозореца, вероятно беше видял какво става вътре, защото в следващия миг алармата се включи. Това внесе смут и объркване сред крадците. Един от тях пребледня, някой изпсува. Като че ли не знаеха какво да правят. В следващия момент грабителите се втурнаха навън, стреляйки напосоки, без дори да изчакат сейфът да бъде отворен. Градът бранеше парите си. Стреляше се по цялата улица. Настана истински ад. Повечето хора в банката лежаха на пода, без да вдигат глави. Деймиан бавно отиде до вратата да види какво става. От Първа национална банка излязоха още двама въоръжени, които стреляха непрекъснато. Някакъв мъж се опита да им попречи, но беше застрелян от упор. Убити бяха и двама случайни минувачи, които застанаха на пътя на крадците. Един куршум изсвистя покрай ухото на Деймиан и нещо го парна. Нямаше време да се замисля, точно тогава видя Кейси да тича след крадците. Навсякъде по улицата имаше кръв. Кейси стигна мястото, където бандитите бяха завързали конете си, стреля и в следващия миг. Емет Далтън се свлече от коня. Огънят продължи около пет минути, но през това време четирима граждани бяха убити, включително съдебния изпълнител, който в момента беше в града и влезе в престрелка с Грат Далтън. Улицата се превърна в гробница. Почти всички оцелели крадци стигнаха конете си, но там ги засипа дъжд от куршуми. Робърт и Грат Далтън бяха мъртви. Дик Бродуел и Бил Пауърс също. Дулин, когото Кейси беше чула да говори за обира, го нямаше — конят му си беше навехнал крака и той не можа да пристигне навреме с приятелите си. Тъкмо се беше появил, стрелбата започна и той беше убит. Единственият оцелял, но тежко ранен, бе Емет Далтън — той щеше да бъде изпратен на доживотен затвор, след като се възстановеше от равните.