— Това не е ли едно от неписаните правила, към които се придържа всеки един от ловците на глави? „Търси се жив или мъртъв“ — това пише на всеки плакат, без да се уточнява как точно да се изпълни онази част за „мъртвия“ престъпник.
— Аз си имам свои правила, а там смъртта не е вписана.
— Убедих се вече. Но не се безпокой, ако не ме предизвика, няма да стрелям. Въпреки че искрено желая да ме предизвика, но ще се задоволя с доживотен затвор — това за някои е по-лошо, отколкото смъртта.
— Даваш ли дума?
— Щом искаш?
— Добре, ще тръгнем рано сутринта. Намери си кон…
— Не, ще тръгнем с влака, за да спестим време. Аз ще купя билетите, ще покривам всички разходи.
Когато момчето го погледна, то като че ли питаше: „Това първата заповед ли е?“, но единственото, което каза беше:
— От опит знам, че влаковете не са много бързи, но както искаш.
Единадесета глава
Кейси не можеше да се примири, че изкушението да бъде с Деймиан я беше победило отново. Защо се беше съгласила?! Да намери убиеца — да, но да тръгне с него… Не й ли стигаха проблемите около него досега?!
Понякога чувстваше, че трябва да се грижи за него така, както майката се грижи за детето си. Но когато го погледнеше, й ставаше ясно, че не е така. Прекалено много чувства се бореха в нея. Усещането беше различно и точно това я объркваше. Дори когато се разделиха, въпреки че знаеше, че няма да го види повече, непрекъснато мислеше за него. Той й предложи десет хиляди долара, за да залови убиеца на баща му — тези пари щяха да бъдат достатъчни да се върне вкъщи веднага, щом приключи. Колкото по-опасен беше престъпникът, толкова по-голяма беше наградата. Дали и сега беше така, Кейси не знаеше. Но убиецът беше от източните щати, а те не бяха от най-опасните. Може пък да го залови бързо и лесно. Какво от това, че парите бяха много, нали не бяха нейни, а на Деймиан?! Трябваше само да не обръща внимание на незначителните неща, които я дразнеха в характера му. А точно това се случи още на следващия ден…
Кейси се появи на перона точно когато съобщаваха името й — вероятно Деймиан я издирваше. Намери го лесно. Облечен в скъп костюм, изглеждаше глупаво с тази шапка, която въобще нямаше да го предпази от жаркото слънце. Беше вбесен. До пътната му чанта имаше калъф за пушка. Кейси се надяваше да няма оръжие в него. Ако случайно възникнеше необходимост да стреля, най-напред щеше да улучи пръстите на краката си — точно натам сочеше цевта.
— Закъсня! — каза Деймиан вместо поздрав.
— Дойдох навреме — възпротиви се Кейси. Деймиан не каза нищо повече, а тръгна към влака и вероятно очакваше тя да го последва.
Кейси се огледа и извика:
— Не виждам вагона за превоз на животни.
Той спря и я погледна учудено:
— Вагон за животни?!
— Да не мислиш, че ще оставя коня си тук?!
За миг Деймиан се стъписа — не беше се сетил за коня. Какво да прави? Да чакат друг влак, към който е прикрепен специален вагон за животни? Ами ако има такъв едва утре, или вдругиден, или следващата седмица…
— Веднага се връщам. — Той наистина се върна бързо. — Вагонът ще бъде прикачен.
Кейси едва не подскочи от радост, но се въздържа и само се усмихна.
— Сигурно доста ти е струвало.
Той кимна, но още беше объркан. Отложиха тръгването на влака, докато прикачат вагона. Вероятно Деймиан беше платил много пари, тъй като железниците държаха на точността на влаковете, а сега имаше отклонение от разписанието.
Най-сетне се настаниха. Досега Кейси не беше пътувала в такъв луксозен вагон. Други пътници в него не се качиха.
Деймиан се уговори вагонът да бъде откачен на една от северните гари, поради изключително важната мисия, която изпълняваше. Трябваше да плаща по петдесет долара на ден за пътуване във вагон „Джордж Пулман“10. Но цената си струваше, защото щяха да пътуват дълго — трябваше да минат през цяла Оклахома, докато стигнат северната част на Тексас.
Кейси нищо не каза, беше съгласна с него. През последните шест месеца беше пътувала само в разнебитени, вагони, препълнени с хора. Предпочиташе да бъде на открито, да язди, нали беше родена и израснала в ранчо, но след като нямаше друг начин, това беше най-доброто разрешение на въпроса.
— Трябваше да уредя пътуването си още в Ню Йорк — каза Деймиан. — Баща ми притежаваше един от тези вагони. Използваше го когато трябваше да пътува извън града по работа, защото имат всички удобства като вкъщи, дори широки спални помещения. Жалко, че не съм се сетил по-рано.
— А в този да не би да няма легло?
Деймиан не обърна внимание на сарказма.
— Седалките са достатъчно удобни, можеш да си легнеш. Пък и пътят ни е дълъг, по-добре да спим на седалки, отколкото на земята.
10
Джордж Пулман — луксозни спални вагони със спални места (по името на Джордж М. Пулман, 1831 — 1897, американски откривател)